Ами това е едно фикче,което пишем аз и една моя приятелка,надявам се да ви хареса.
Фикът съдържа Спойлери
Глава първа

-Тази пръчка носи повече беди, отколко ползи - рече Хари. - А ако трябва да съм откровен - той се завъртя с гръб към портрете, мислейки сега единствено за леглото с балдахинените завеси, което го очакваше в кулата на "Грифиндор", и се чудеше дали Крийчър би могъл да му донесе и някой сандвич там, - преживял съм достатъчно беди за цял един живот.
След това Хари стана, отиде до вратата и излезе. Хърмаяни щеше да го последва, но Рон я спря.
-Недей... Остави го. Той има нужда от почивка.
Момичето се вслуша в съвета му и седна на едно от креслата в кабинета. Беше толкова тихо... Сребърните уреди по масата си жужаха както винаги, портретите по стените обсъждаха оживено нещо помежду си. Късчето небе което се виждаше през прозореца се беше оцветило в оранжево... Идваше нов ден. Ден без повече мъка и нещастия...
-Е всичко свърши, а?!-обади се изведнъж Рон и прекъсна настаналото няколко минутно неудобно мълчание. Хърмаяни кимна.-Победихме големия, лош Волдемор!
Хърмаяни се засмя и след това се загледа в своя приятел. Очакваше той да й каже нещо... Нещо за целувката в Нужната стая... Момчето обаче говореше за всичко друго но не и за това което се беше случило. Хърмаяни го слушаше, но не чуваше нищо от това,което и говореше Рон. Победа, унищожаване... Думите минаваха през ушите и без да осъзнава значението им. Тя се загледа в красивите му кафяви очи. Те се бяха изменили само за няколко часа. През последната година тя долавяше твърде често в тях притеснение и тревога, а сега си бяха просто очите на Рон. Спкойни, весели и безгрижни.
-Рон-прекъсна го тихо Хърмаяни. Той се сепна и насочи вниманието си към нея. Момичето искаше да спомене нещо за целувката, но просто не й достигна смелост.-Как ще завършим училище?!-попита вместо това тя.
-Оо...-проточи Рон. Определено не беше очаквал такъв въпрос и то точно в такъв момент.-Ами незнам... Сигурно ще минем седми курс догодина или нещо такова...
-Аха.-отговори разсеяно момичето.-Рон аз съм наистина уморена, затова ще отида да си почина. Ще се видим по-късно.
Хърмаяни стана, отвори вратата на кабинета и излезе. Мина по спираловидното стълбище и излезе от кабинета на директора. Огледа се наоколо. Навсякъде цареше разруха и хаос. Повечето стълбища бяха разбити, на много места имаше локви с кръв. В този момент Хърмаяни се сети за жертвите... За Тонкс, Лупин и Фред които никога няма да се върнат. Неусетно очите и се напълниха със сълзи. Дори сега когато всичко беше свършило пак имаше жертви. А малкия Теди, който никога нямаше да познава родителите си?
Момичето продължи да върви със сълзи в очите. Тя се запъти към грифиндорската обща стая. Без да усети стигна до там, а когато застана пред портрета на Дебелата дама той просто се премести и тя мина през него. Общата стая бе пуста, но и непокътната. Хърмаяни си помисли,че в нея не е имало сражения. На едно канапе до прозореца стоеше момиче. Не можеше да се сбърка тази червена коса. Същата като на Рон и на останалите от семейство Уизли.
Когато Хърмаяни се приближи до момичето забеляза че очите и са пълни със сълзи.
-Джини...-каза Хърмаяни и седна до приятелката си.-Какво има?!
-Той ми беше брат Хърмаяни... А сега... Сега го няма.-каза задавено момичето.
Хърмаяни се приближи до нея и я прегърна приятелски
Джини се разрида на рамото на прителката си. Хърмаяни се опита да и каже нещо успокойтелно, но не знаеше какво. Тя никога не бе губила толкова близък човек. След няколко минути в това състояние Джини се успокой и се опита да се усмихне, но не успя. Тя стана, избърса сълзите си и попита:
-Хърмаяни, знаеш ли къде е Хари?- в очите на Джини се четеше както тъга от загубата на много близък човек какъвто бе брат й, така и копнеж и желание при мисълта за Хари.
-Сигурно си почива.-предположи Хърмаяни.
-Да сигурно...-съгласи се Джини, искаше и се да го види но пък не искаше да прекъсва почевката му. Знаеше много добре че сега Хари е много уморен.-Аз... аз ще се поразходя малко.-каза тя.
-Ако искаш ще дойда с теб.-рече с готовност Хърмаяни.
-Не, няма нужда. Искам да съм сама за известно време.
Хърмаяни остана сама в общата стая. Сега освен тъга, почувства и умора. Качи се в момичешката спалня. Не беше влизала в тези помещения от близо година, но те не се бяха променили значително. Тя отиде до най-близкото легло и почти веднага заспа.

***

Хърмаяни се събуди рано следващата сутрин. Навлече набързо едни джинси и суичър и слезе в общата стая която беше пуста. Реши че най-вероятно ще има някой в голямата зала, затова се запъти натам. По пътя забеляза, че замъка е въстановен, стълбищата и прозорците отново бяха цели. Всичко лъщеше от чистота. Когато влезе в голямата зала забеляза скупчили се на една от масите Джордж, господин и госпожа Уизли, Джини, Хари, Рон, Пърси, Бил и Чарли. Те бяха много тъжни, а бузите на Джини и госпожа Уизли лъщяха от сълзи. Хари беше гушнал Джини през кръста й и шептеше утешителни думи на ухо.
Хърмаяни седна при тях,поздрави ги, а те вяло й отвърнаха. Въпреки че не беше изпитвала такава мъка тя ги разбираше и не искаше да нарушава спокойствието им. След като закусиха при тях дойде Професор Мъкгонагол, която изглеждаше уморена, тъжна, но и спокойна за училището и учениците си. Тя ги помоли да отидат с нея до кабинета й, за да погавори с тях. Хърмаяни, Рон и Хари се спогледаха, станаха и поеха след Макгонагол. Когато стигнаха до нейния кабинет, се озоваха в същото помещение каквото помнеха от преди.
Професор Макгонъгол седна зад бюрото си и ги изгледа строго над очилата си.
-Преди всичко искам да ви благодаря от мое име и от името на целия магьосинчески свят за това че ни спасихте от В-Волдемор.-каза тя, като се усмихна едва доловимо.
-Благодарим ви професоре но това беше наш дълг.-каза Хърмаяни леко смутено.
- Разбирам, госпожице Греинджър, но през последните седем години вие тримата многократно спасихте магьосническия свят от един терор, който означаваше край не само на нашия свят, но и на мъгълския. Извиках ви тук, за да обсъдим вашето образование.
-Какво за него?-попита леко глуповато Рон.
-Ами господин Уизли-отвърна Макгонъгол с твърд тон.-Тъй като вие не сте присъствали на занятията си от тази година ви предлагам догодина да се върнете в училище за да изкарате седми курс.
-Ще можем ли?!-развълнува се Хърмаяни. Мисълта за учене и нови знания винаги я радваха.
-Мисля, че аз като директор на училището имам право да ви предложа това.-каза учителката.
-Ами аз съм съгласна - промърмори Хърмаяни.
-Аз също - каза Хари като се усмихна.
-А аз май нямам избор.-отвърна Рон.
-Очакваме ви на първи септември.-отвърна професор Макгонъгол с усмивка.
Тримата приятели почувстваха, че е време да напуснат кабинета й, затова станаха от местата си и излязоха...

Глава втора
На следващия ден всички бяха решили, че ще е по-добре да се пренесат в Хралупата за останалата част от ваканцията. Тъй като нито Рон, Хари, Хърмаяни или Джини имаха някакви вещи в училището единственото, което трябваше да направят беше да използват камината в кабинета на професор Макгонъгол.
-Очакваме ви на първи септември!-изпрати ги учителката с едва доловима усмивка.
След шеметното въртене из камините всички се озоваха в уютната кухня на семейство Уизли. Всички бяха тихи и тъжни. Въпреки че бяха победили Волдемор, тази победа беше помрачена от загубата на Фред, Тонкс и Лупин. Хърмаяни се огледа не забеляза почти никаква промяна в къщата от преди една година, когато за последно прекрачи прага на Хралупата.
Следобед щеше да е погребението на Фред. Всички още бяха в шок от неочакваната и жестока загуба. Джордж беше казал, че Фред би искал да бъде погребан на хълма близо до къщата. Там, където като малки бяха прекарали толкова часове във весела игра. Всички се съгласиха с това. Госпожа Уизли се засуети да приготви всичко, въпреки че не можеше да спре да плаче.
-Госпожо Уизли-обади се Хърмаяни с пресипнал глас.-Оставете на мен, имате нужда от почивка.
-Не се тревожи, мила! Ще се справя.
-Тя наистина е права, Моли.-обади се и господин Уизли.-Остави всичко на нас, ти имаш нужда от малко спокойствие.
-Не, не... Добре съм!-заинати се госпожа Уизли.
-Мамо, наистина трябва да си починеш.-каза с тих глас и угрижен поглед Рон.
-Рон, моля те!-каза госпожа Уизли твърдо.-Оставете ме да довърша! Артър, ти намери Торнън. Той трябва да извърши процедурата.
Хърмаяни се отказа от настояването да помага на госпожа Уизли, но остана в кухнята, за да я наглежда. Отчасти това беше заради Рон, който я беше помолил да остане с майка му.
След няколко часа към къщата заприиждаха много познати лица. Хърмаяни, Рон и Хари бяха излези за да ги посрещнат. Приятелят на близнаците Лий Джордън, който изглеждаше така все едно не вярва на случилото се. Анджелина Джонсън, която беше гадже на Фред и едва се крепеше на краката си. Всички съученици на близнаците бяха там. Тогава Хърмаяни осъзна, че момчето което винаги се беше шегувало с нея, което винаги правеше онези номера, които всички харесваха никога нямаше да се върне. Нямаше отново да се усмихне на нея и приятелите й и да им предложи крем Канарче. Очите и се напълниха със сълзи... Нали уж всички трябваше да са щастливи след победата на Волдемор?! А сега тъгата, която изпитваше беше огромна. Без да осъзнава какво прави тя се облегна на рамото на Рон, който стоеше зад нея. Момчето се сепна, но не възрази. Беше му приятно да я усеща до себе си... Особено в момент като този, когато тъгуваше за толкова близък човек.
Самото погребение щеше да бъде на хълмче близо до Хралупата. Джордж беше казал, че такова е желанието на брат му и всички се бяха съгласили. Там сега бяха разположили голяма бяла гробница и множество столове подредени в прави редици. Когато всички гости се настаниха пред гробницата застана същия нисичък магьосник, който Хърмаяни беше видяла на погребението на Дъмбълдор. Той започна да говори за това какъв прекрасен човек, верен приятел, добър син и брат е бил Фред. Никой обаче не го слушаше. Хората-повечето със сълзи на очи бяха потънали в спомени и мъка. Госпожа Уизли, разплакана се беше сгушила в господин Уизли. Той самият беше пребледнял, устните му трепереха... До тях беше седнал Джордж, който с мъка наблюдаваше бялата гробница, където щеше да почива брат му. Джини и Рон седяха до тях. Мъката им не можеше да се изрази в сълзи затова само наблюдаваха безмълвно случващото се. Бил и Фльор седяха до тях. Бузите на Фльор лъщяха от сълзи... Тя винаги беше харесвала този „забавен бррат на Бил”. Чарли, Пърси и Бил наблюдаваха невиждащо пред себе си. И тримата си спомняха различни епизоди от живота си с Фред... Хари и Хърмаяни бяха седнали в страни от всички. Те не искаха да се намесват в семейната мъка, не искаха да им пречат и да ги притесняват. И двамата също изпитваха мъка, но тя не можеше да се сравни с тази на семейството му.


***
Семейство Уизли, Хари и Хърмаяни вечеряха смълчано в Хралупата. След погребението всички бяха много тъжни. Госпожа Уизли все още плачеше тихо. Тогава на прозореца почука сова. Хърмаяни стана мълчаливо и отвори прозореца. Птицата блетя вътре и пусна писмото в ръцете й след което си тръгна. Хърмаяни го разгърна заинтригувано, след това го прочете.
-От кого е?!-попита Хари.
-Андромеда, майката на Тонкс. Тя... Тя ни кани на погребението на Лупин и Тонкс.-отговори тихо момичето. Очите и се изпълниха със сълзи.
-Няма нищо Хърмаяни.-отиде до нея Рон и я потупа нежно по рамото.
-Ще отидем нали?!-попита Джини като гледаше с очакване родителите си.
-Разбира се, че ще отидем Джини.-отговори майка й пресипнало.-Все пак те ни бяха приятели.
-Господин и госпожо Уизли-обади се Хърмаяни.-Благодаря ви много за гостоприемството, но след погребението на Тонкс и Лупин аз заминавам.
-Къде отиваш Хърмаяни?-попита я загрижено господин Уизли.
-В Австралия.-каза тихо момичето.-Трябва да намеря родителите си и да им върна паметта.
-Но не можеш да отидеш съвсем сама до Австралия!-изуми се Джини.
-Да, Джини е права.-каза госпожа Уизли сериозно.-Нека някой от момчетата дойде с теб.-предложи тя.
-Аз ще дойда.-обади се Рон като избягваше да гледа Хърмаяни в очите.
-Благодаря ти, Рон, но наистина няма нужда.
-Напротив има.-каза твърдо госпожа Уизли.-Не може само момиче да отиде до Австралия. Хърмаяни, настоявам Рон да те придружи!
Тъй като беше твърде грубо Хърмаяни да откаже такова предложение, пък и наистина не би отказала малко компания тя се неохотно съгласи. След вечеря всички се качиха по стаите и Хърмаяни потъна в неспокоен сън.

Глава 3
Хърмаяни и Рон бяха в тоалетната на Стенещата Миртъл. Рон наблюдаваше съсредоточено едно от кранчетата, след което каза нещо което на Хърмаяни и прозвуча като:
-Ссс ссст сс!
-Рон, какво...-започна Хърмаяни, но той напрегнато я прекъсна.
-Не сега, Хърмаяни.-после отново насочи вниманието си към кранчето.-Сст ссс ссстссс.
Изведнъж светна ярка светлина и крана започна да се върти. След това умивалника се отмести и откри голяма тръба с широк отвор.
-Хайде, Хърмаяни!-каза Рон припряно и посочи на момичето отвора.
-Рон, да ме убиеш ли искаш?!-изпищя извън себе си от ужас момичето.
-Не разбира се! Това е входа към Стаята на тайните. Там ще намерим зъб от базилиск и ще унищожим хоркрукса.
-Ти си гениален!!!-усмихна се момичето и с готовност се спусна по тръбата. Чуваше зад себе си шумоленето от мантията на Рон. Когато стигна края на тръбата, Хърмаяни се озова върху мокрия под на тъмен, каменен тунел. Веднага след като се изправи на краката си, Рон пристигна.
-А сега накъде?!-попита момичето като оглеждаше тунела, в който се бяха озовали. Беше доста студено затова тя разтърка длани с надеждата да ги стопли.
-Насам.-каза уверено Рон и посочи най-широката тръба. Двамата вървяха по коридор, чиито край Хърмаяни не виждаше. Беше тъмно затова и двамата светнаха с пръчките си. Понякога настъпваха скелети на плъхове и се чуваше зловещо изхрущяване, при което и двамата потръпваха. Рон вървеше няколко крачки пред Хърмаяни, а тя самата оглеждаше с ужас тунела, по който вървяха. Точно когато момичето се зачуди кога ще свърши Рон спря като закован. Пред тях стоеше отворена огромна, продълговата стая с високи стени. Точно по средата лежеше тялото на огромен базилиск. Двамата го огледаха изплашено, след това тръгнаха към главата му.
-Добре...-пое си дълбоко въздух Рон и тръгна към главата на базилиска.
-Рон, колкото и да се опитваш, така няма да успееш.-каза Хърмаяни и извади магическата си пръчка. Насочи я към устата на базилиска, направи въртеливо движение и зъбът изхвръкна сам като се приземи право в протегнатата и ръка.
-Хърмаяни, ти си брилянтна!-извика Рон и я прегърна. Изведнъж обаче той осъзна какво е направил и се отдръпна като червенина изби по лицето му.
Хърмаяни се загледа в него, след това изведнъж и двамата осъзнаха къде се намират и какво правят и забързаха по обратния път. С магия за летене и двамата се озоваха отново в тоалетната на Миртъл.
-Готова ли си?-попита Рон като избягваше да я гледа в очите.
-За какво?!-озадачи се момичето.
-Ами да унищожиш хоркрукса!!!-възкликна той.
-Оххх...-притесни се Хърмаяни.-Ами... Добре!
След това Рон и` подаде чашата, а тя я прониза със зъба. Тя изведнъж светна в ярко жълто и после остана неподвижна.
-Това ли беше?-попита притеснено тя.
-Май да...-каза тихо Рон и се загледа в счупената чаша.
-Хайде да намерим Хари.-каза нетърпеливо момичето и дръпна ръката му. Двамата излязоха в коридора. По пътя двамата решиха първо да отидат до Двамата излязоха в коридора. По пътя решиха първо да отидат до Нужната стая и да видят какво става с хората, които се укриват и после да потърсят Хари. Докато вървяха натам обаче го срещнаха, той издаде вик на облекчение и яростно ги попита къде са били.
- Стаята на тайните. – отговори Рон.
В първия момент Хари не разбра за каква стая става въпрос и Хърмаяни му поясни,че са били в стаята на тайните и идеята е била на Рон. Набързо му обясниха какво се е случило, тогава се чу трясък и…
-Хайде да вървим.-каза им сериозно Хари.
-Не можем.-рече тихо Рон.
-Защо?!-изненадаха се и двамата и се втренчиха в него.
-Ами домашните духчета. Не искаме повече като Доби нали?!-отговори Рон.
Тогава Хърмаяни, която държеше в ръцете си зъба от базилиск и счупената чаша ги изпусна на земята и се хвърли на врата на Рон...
***
-Хърмаяни!!!-викаше силно Рон като удряше по вратата.-Ставай! Ще закъснеем за погребението.
Хърмаяни с прозявка разтърка очи, осъзна къде е и че всичко това се бе случило преди няколко дни и сега е само спомен и нищо друго. Тя стана бързо, облече се и приготви една папка с документи. След погребението се налагаше да отиде в Министерството, за да уреди някои подробности около заминаването им с Рон. Почувства се странно, че едни от най-близките и’ хора са починали, а на нея и се налагаше да се занимава с такива ежедневни неща като документи. После се сети и за Рон... При мисълта за него нещо я жегна. Тя си припомни съня... Припомни си и целувката и притвори очи.
В този момент в стаята шумно влетя Джини. Беше изключително тъжна, а бузите и лъщяха от сълзи.
-Какво има, Джини?!-попита я Хърмаяни, въпреки че се досещаше. И тя не можеше да възприеме как Тонкс и Лупин... Толкова добри и честни хора са си отишли. Спомни си за това как преди години Лупин ги беше научил да се борят със страховете си, тя си припомни и как Тонкс ги разсмиваше като сменяше формата на носа си по време на вечеря. Тогава изведнъж мислите й се насочиха към малкия Теди, който нямаше да познава родителите си...
-Той… Те...-започна Джини, но се задави със сълзите си. Винаги толкова силна сега Джини не можеше да не се поддаде на мъката. Мисълта за Фред, който тя винаги беше обичала толкова силно я изгаряше от вътре. Не можеше да повярва, че е изгубила брат си... А сега Тонкс, която винаги беше толкова мила с нея и Лупин, който я беше научил на толкова много.
Тогава в рамката на вратата застана Хари и потърси с поглед Джини. Когато я видя седнала на леглото и обляна в сълзи той отиде до нея и я прегърна нежно. Хърмаяни ги наблюдаваше известно време с умиление, след което реши, че ще е по-добре да ги остави насаме и да слезе на закуска.
След като се нахраниха семейство Уизли, Хърмаяни и Хари се отправиха към дома на Андромеда чрез пудролините. След като стигнаха там доста прашни и замаяни решиха, че трябва да помогнат на майката на Тонкс, все пак върху нея лежеше и отговорността за Теди, който никога нямаше да познава родителите си. Всеки се зае с някаква задача, а госпожа Уизли отиде да успокой Андромеда, която ридаейки хранеше малкия Теди. Погребението мина скромно и бързо, нямаше много гости, защото и двата нямаха много близки хора. По време на речта на разплаканата Андромеда, Хари се замисли, че може би Лупин е щастлив там някъде, където е сега, защото е с приятелите си и любовта на живота си.
Когато се върнаха в Хралупата всички бяха изключително мълчаливи. Хърмаяни се качи до стаята си за да вземе папката с документи необходими и` за пътуването до Австралия. Когато слезе долу видя господин Уизли, който тъкмо пускаше летежна пудра в камината.
-Къде отивате господин Уизли?!-попита момичето.
-До работата Хърмаяни. Трябва да свърша едно-две неща.
-Ще дойда с вас. Трябва да уредя документите за пътуването ни с Рон.
-Няма смисъл да се разкарваш. Ще го направя вместо теб и без това имам малко работа в Отдела за магически пътувания.-предложи той.
-Ако не ви затруднявам ще съм ви много благодарна. И без това трябва да събирам багаж.-съгласи се момичето и му подаде папката.
-Всичко ли си приготвила?-попита господин Уизли. Хърмаяни кимна, той пое папката и стъпи в камината като каза силно:
-Министерство на магията.

***

Хърмаяни се качи в стаята си и започна да опакова дрехите си. Беше помолила госпожа Уизли да остави книгите си докато се върне в Хралупата.
След като приключи със събирането тя отиде до стаята на Рон, за да му каже да започне с опаковането. Вече цели седем години беше пътувала с него за Хогуортс и знаеше, че той оставя всичко за последния момент. Когато влезе в стаята му, го завари да чете някакво куидично списания изтегнал се на леглото си и гол до кръста. Понеже навън беше разгара на юни това беше обяснимо. Тази гледка доста смути Хърмаяни.
Рон вдигна очи към нея и се усмихна.
-Какво има Хърмаяни?-попита я той любезно. Тя оглеждаше внимателно тялото му. „Тренировките по куидич определено са му се отразили добре” помисли си неволно тя.-Ехооо.-извика момчето и тя се опомни.
-Ъъ...-тя започна да си играе с един кичур от косата си.-Трябва да си събираш тялото... Ъъ багажа де.
-Жегата определено не й се отразява добре.-каза си под нос Рон.
-Какво?!-попита тя, като присви очи.
-Нищо, нищо.
-Добре започвай да събираш.-каза тя и излезе от стаята. Когато затвори вратата тя се облегна на стената на коридора и си пое дълбоко въздух.
След като Хърмаяни излезе от стаята Рон направи някаква физиономия на неразбиране и започна с приготовленията на багажа си.
Останалата част от деня премина в сновене между стаите. Госпожа Уизли вече се бе позъвзела от мъката, а и както тя се бе изразила „Имам още шест живи деца,трябва да се грижа за тях” и им носеше испрани и изгладени дрехи. Малко преди вечеря господин Уизли се прибра с доста уморен вид от работа и съобщи, че в Минитерството са изключително заети и каза на Хърмаяни:
-От Австралийското министерство отказаха да ви дадат магьосническа виза.
-Но защо?-учуди се момичето. Беше сигурна, че документите им са изрядни.
-След падането на Волдемор много смъртожадни са избягали от страната, за да не ги пратят в Азкабан. Затова са отказали визи, на който и да било. Страх ги е да не сте смъртожадни.
-Но това е глупаво.-обади се Хари.-Все пак благодарение на тях победихме Волдемор, а им отказват някаква си виза.
-Знам, момчето ми, знам. Когато им казах за това, те отвърнаха, че има много методи за дегизировка.
-Оо тогава какво ще правим?!-попита Хърмаяни. Личеше си че е доста разтревожена.
-Най-добре ще е да почакате няколко месеца, докато всичко се уталожи.-рече и господин Уизли.
-Не... Не мога да ги оставя там няколко месеца.-каза Хърмаяни решително.-Трябва да има и някакъв друг начин.
-Ако говориш за нелегално магипортиране Хърмаяни. Няма да ти го позволя. Не и с моя син.-обади се този път госпожа Уизли.
-Естествено, че не.-отвърна момичето.-Нищо незаконно.-тя си пое дълбоко въздух.- Може би ще трябва да отидем по мъгълския начин.
-Със самолет ли?!-попита господин Уизли ентусиазирано, а Хърмаяни само кимна.
-Дали ще мога да дойда с вас?!
-Не, Артър.-обади се госпожа Уизли.-Нужен си ни тук в къщи.
Рон стоеше в другия край на стаята и беше леко разтревожен.
-Хърмаяни... Тези мъгълски солети не ми се струват много безопасни.
- Не солети, а самолети Рон. И всичко ще е наред, не се притеснявай. Но ако не искаш да идваш можеш да останеш тук.
-Не, не ще дойда.-каза момчето, въпреки че тези „солети” още му се струваха опасни.
-Значи решено? Заминаваме със самолет.

Глава 4
На следващата сутрин Хърмаяни се събуди рано р слезе на закуска. Там вече се бяха събрали всички с изключение на Рон.
-Къде е Рон?!-попита момичето.
-Миличка, Рон още не е станал. Ако искаш се качи да го извикаш?-отговори госпожа Уизли докато слагаше масата за закуска.
Хърмаяни първоначално не смяташе да се качва, но се притесни да не закъснеят за летището затова реши да се качи и да го извика. Когато стигна до стаята му, тя се наостри слуха с надеждата да чуе някакъв шум-признак на това че Рон е буден. Тъй като не чу нищо и се доближи до вратата и почука, но не чу отговор. Тогава натисна дръжката и влезе тихо вътре. Рон още спеше. Момичето се приближи плахо и го побутна леко. Тъй като той не даде никакви признаци на живот Хърмаяни започна да го ръчка по-усилено.
-Рон, Рон, Рооон, РООООН!
-Гащите на Мерлин! Смъртожадни, атака. На оръжиееее!-стресна се момчето и взе инстинктивно магическата си пръчка.
-Ще ми изкараш очите!!!-извика Хърмаяни и се дръпна няколко крачки настрани.
На Рон му трябваха няколко минути да осъзнае къде е и че няма никакви смъртожадни.
-Извинявай Хърмаяни. Просто се стреснах..
-Да сигурно това не е най-приятния начин за събуждане.-отбеляза момичето.-Но ще закъснеем, затова побързай.
Рон съвсем леко свъси вежди. Още беше на мнение, че солетите не са най-безопасния начин за пътуване.
-Чакам те в кухнята.-каза момичето и излезе от стаята.
-Миличка, Рон буден ли е?-попита я госпожа Уизли, когато момичето се върна в кухнята.
-Вече да.-отговори Хърмаяни и се зае с препечените филиики пред нея.
След петнайсетина минути Рон вече облечен и с куфар в ръка слезе в кухнята.
-Ела да закусваш.-подкани го госпожа Уизли, момчето седна на масата и се зае лакомо с пържените яйца пред него.
Хърмаяни реши, че ще е добре да се качи и да прегледа багажа си за последен път. Когато влезе в стаята, която делеше с Джини тя седна на леглото и започна да преглежда вещите, които оставяше в Хралупата. Съвсем случайно попадна на стара снимка на нея, Рон и Хари. Бяха във втори курс-лятната ваканция точно след победата над базиликса. Тя прокара пръст по рамката на снимката... Това беше толкова отдавна. Щеше й се да върне времето назад. Да я няма всичката тази мъка, да няма толкова много жертви...
-Хей.-един глас я извади от унеса. Беше Джини, облегнала се на рамката на вратата.
-Здрасти!
-Реших да ти кажа довиждане, защото после няма да имам възможност.-обясни Джини и се загледа в приятелката си.-Всъщност колко време ще отсъствате?
-Нямам представа.-отговори искрено Хърмаяни.-Докато открием родителите ми и разваля магията.
-Ще ми липсвате.-каза червенокоската и прегърна приятелката си.
-И ти ще ми липсваш Джини. Ще ти изпратя хиляди сови.
-Грижи се за Рон, чу ли?-каза момичето и лека усмивка пробягна по устните й, Хърмаяни също се засмя.
-`Маяни да тръгваме.-чу се гласа на Рон от долния етаж.
Двете момичета тръгнаха на там. Когато стигнаха до вратата видяха всички от семейство Уизли там. След хиляди прегръдки, целувки и обещания за сови Рон и Хърмаяни излязоха в двора на Хралупата.
-Е как ще стигнем до там?-попита Рон, оглеждайки се за някакъв транспорт.
-Среднощния рицар.-отвърна момичето и размаха с пръчката си. Триетажния лилав автобус се появи мигновено. Вратата се отвори и оттам изкочи Стан Шънпайк-кондуктора.
-Здравейте аз съм Стан Шънпайк кондуктор на Стеднощ...-започна той, но двамата нетърпеливо го прекъснаха.
-Да, да, знаем. Летище Хитроу.-каза Хърмаяни и пъхна в ръката му двайсет и две сикли.
-Ааа до там не можем.-каза кондуктора.-Представете си колко мъгъли ще ви видят да се появявате от нищото.
-Защо пък от нищото?-попита учудено Рон.
-Защото, приятелю те не виждат Рицаря.-отвърна Стан леко нетърпеливо.
-Добре тогава до Продънения котел.-отвърна момичето, когато се кочваха в автобуса Рон я попита:
-А как ще стигнем до летището.
-С такси.
-С какво?!
След едно лудешко пътуване в Среднощния рицар и многократни опити Хърмаяни да обясни на Рон какво е такси те най-сетне стигнаха до Продънения котел. Момичето слезе от автобуса и влезе в една телефонна бутка наблизо. Набра някакъв номер и след няколко секунди излезе.
-И сега какво?
-Поръчах такси по телефона. Чакаме го да дойде.
Когато Рон видя какво е такси и че то не хапе се съгласи да се качи в него. След десетина минути бяха пред летище Хитроу.
Рон се одиви от вида не летището, той не можа да го обхване цялото с поглед.
-Ъм,Маяни,къде са солетите?
-Рон,те не се виждат от тук,след като влезем в летището ще ти ги покажа.
Рон я изгледа леко неразбиращо,но кимна с глава и продължиха към входа на летището,което бе огромно.Рон никога не бе виждал толкова голяма сграда. Те се запътиха сред множеството от бързащи хора бутащи колички с багаж към входа на Хитроу.Хърмаяни беше дала на Рон билета му и мъгълския паспорт,който им бяха издали от Министеството на магията.
На влизане в летището минаха през скенер, който ги провери за мъгълски оръжия. След това Хърмаяни обясни на Рон, че трябва да отидат на гишето,за да си дадат багажа и да получат бордни карти. Той не разбра нищо от това което му каза Хърмаяни нищо от това, но се съгласи. През цялото време той гледаше подозрително всичко, което се случва около тях. Стигайки го гишето за чекинг Рон се бе изгубил вече два пъти и Хърмаяни едва го намери. Преминаха гишето безпрепядствено и у тях остана само една чанта в която Хърмаяни носеше всички необходими документи. Минаха през Гранична полиция и се зоваха в една голяма зала с много магазини-там където пътниците чакаха да бъдат качени в самолета.

Глава 5
Когато дойде автобуса, който щеше да ги откара до самолета Рон и
Хърмаяни излязоха навън, за да се качат в него. Момчето за пъръв път видя „солетите” и остана доста шокиран.
-Хърмаяни, как точно ще стигнем до Австралия с това?
Момичето се опита да прикрие смеха си и вместо да загуби няколко часа в обяснения му каза само:
-Ще видиш.
В автобуса се оказа много претъпкано и за да не се загубят и Рон да се качи на друг самолет Хърмаяни хвана го за ръка. При допира на ръката й Рон се смути, но не каза нищо. Пътуваха няколко минути, през които и двамата предпочитаха да бъдат разкъсани от глутница полудели кучета, отколкото да се погледнат в очите. Когато слязоха от автобуса се озоваха пред стълбичката на самолета и Рон следван от Хърмаяни неуверено се заизкачва.
Момчето доста се изненада от обстановката в самолета. Очакваше като магьосниците и мъгълите да са измислили начин да направят нещо по-широко от колкото изглежда, но остана разочарован. Отвътре самолета беше тесен с пътека в средата и две редици с по две седалки от двете страни. Хърмаяни мина пред него и го поведе към техните места, които бяха едно до друго почти в края на самолета. Момичето седна до прозореца, а Рон до нея. Тя му обясни, че жената, която им показва как да си затегнат коланите и как да си сложат кислородните маски и спасителните жилетки в случай на авария се нарича стюардеса и също така ако има нужда от нещо може да я извика. Обясни му и, че полета ще продължи около 20 часа и ще е доста изморителен. След малко самолета потегли с бавен ход по пистата, което доста го изненада. После самолетът набра още по-голяма скорост и едните му колела започнаха да се прибират и муцуната му започна да се издига нагоре. След това и задната част се „отлепи” от земята. Рон се почуства много зле-ушите му бяха заглъхнали,а краката му се бяха отлепили от пода на самолета. Имаше чувството за безтегловност, но след няколко минути всичко това се оправи и Рон се почувства доста удобно на седалката си. Изведнъж растоянието между него и другата седалка рязко намаля, човекът пред него си ме спуснал седалката и бе помолил стюардесата за маска за очи, за да поспи малко. Рон се изненада от това и се намръщи, но Хърмаяни му обясни, че е нормално за дългите полети. След малко и двамата бяха потънали в различни списания.
След няколко часа Хърмаяни се изправи и се опита да прескочи Рон.
-Къде отиваш?-прошепна и той, тъй като почти всички пътници бяха заспали.
-До тоалетна.-отвърна тихо момичето. Точно когато тя вече беше прехвърлила единия си крак и се мъчеше да прехвърли и другия без да падне, човека пред Рон се размърда в съня си и Хърмаяни тупна в доста неудобна поза точно в скута на момчето. В същия момент една от стюардесите се приближи до тях:
-Извинете, но се намирате на публично място. Ако обичате си запазете креватните изпълнтения за леглото.
И двамата я зяпнаха така все едно ги беше поляла с кофа студена вода.
-М-м-моля?!-прошепна с половин глас момичето. По всичко си личеше че е на косъм от това да й се нахвърли, затова Рон я хвана и прошепна в ухото й:
-Спокойно.
След малко момичето се върна от тоалетната и се настани, този път безпрепятствено на мястото си. Беше настъпила няколко минутна тишина, когато Рон се обади някак плахо.
-Е тази стриптийзьорка...
-Стюардеса Рон. Стардеса. Но е пълно куку да.
-Аз и ти да правим...
-Абсурд.
Хърмаяни отвори списанието си и отново се зачете в него, но мислите й летяха към случилото се преди малко. Когато беше паднала върху Рон сърцето и беше трепнало, но това нямаше нищо общо с изненадата. Все така унесена в мисли момичето се унесе и неусетно облегна глава на рамото на Рон, който отдавна вече беше заспал.
След няколко часа сън Хърмаяни се събуди от гласа на стюардесата, тя молеше пътниците да затегнат своите колани, защото съвсем скоро им предстои кацане на летището в Сидни. Момичето закопча колана си и реши да събуди Рон. След няколко пъти побутвания по рамото момчето вече беше будно, закопча си колана и се приготви за кацането. За негова изненада то не бе много по-различно от излитането, пак се появиха колесниците(така Хърмаяни наричаше гумите на самолета) и Рон пак усети чувството на безтегловност и заглъхването на уши. След малко бяха почти опряли до земята, усетиха леко друсване и самолета започна да намалява скоростта си и да маневрира по пистата.