- Събуди ли се най - накрая? - прокънтя гласът на Куран Канаме в главата на Лео, малко след като очите му се отвориха, заслепени от слънчевата светлина.
Изправи се рязко в леглото, хващайки се за главата.
-Намерихме те целият в кръв пред стаята ти, Кира- сама - дочу гласа на Яси. Явно ядът й бе преминал, замисли се за момент той. Изправи се бавно и се вгледа в Канаме, който седеше на стола зад бюрото му й го гледаше съсредоточено.
-Какво се случи, Кира?
Учиха извърна поглед и стисна ядно юмруци.
-Какво стана, Лео? - попита още по - настоятелно президентът.
-Леля ми....тя..онзи ден беше тук...поиска нещо. За нейно съжаление не го получи. Опита се чрез заклинание да ме убие. Сигурен съм, че щеше да успее, ако бе избрала по - различен метод, а не спомените ми - довърши под нос той и се изправи. Грабна цигарите си от малкото шкафче и застана до прозореца, запалил една. Всмука от дима и затвори очи. Пред очите му още се въртяха картините от детството му, които просто го влудяваха.
Замахна с ръка и помете една от празните вази, които седяха на масата. Стъклото се разби с трясък в стената, карайки Ясмина да подскочи и Канаме да се изправи.
-Ще те оставя да се успокоиш! - произнесе той, след което напусна стаята, оставяйки Яси с гнева на Лео.
Пред ужасения й поглед, мъжът изпотроши половината стая, ругаейки несвързано и удряйки с юмруци стената.
Строполил се на пода с гръб към стена, Кира затвори очи и разтри слепоочията си с ръце.
Щеше да убие тази жена. Щеше да я накара да страда, да изпита невъобразим ужас. Щеше да измъкне сърцето от тялото й и да изпие кръвта й, щеше да я удуши. Какви ли не ужасяващи неща му хрумваха в главата, докато не усети, че е започнал на глас да повтаря, че ще я убие.
Усети как две нежни ръце хванаха неговите и отвори очи.
Ясмина бе коленичила пред него с насълзени очи и го гледаше уплашено и притеснено.
-Лео - сама, успокой се...моля те...аз....
-Трябва да отида и да я убия....
-Не - тя го хвана за раменете и опря чело на гърдите му - Аз...моля те не го прави, Кира - кун!
-Ясмина - Учиха хвана лицето и в ръце и се загледа в нея.
-Моля те, Лео Кира....
-За какво точно ме молиш, Яси - чан? - прошепна той - За какво.... - впи устни в нейните, и я притисна към себе си, заповядвайки на сърцето си да замълчи.

В един миг и двамата се осъзнаха точно какво правеха и се откъснаха толкова рязко, колкото и се бяха награбили. Ичижоу се почеса нервно по темето, а Уме почервеня цялата и сведе глава, за да прикрие тази подробност.
-Това беше… ъ-ъ-ъ… -Процеди бавно и несигурно вицепрезидента.
-…прибързано…
-…и инцидентно…
-…определено не беше на място.
-Е, то не беше толкова… -Подхвана Уме отново след кратка тишина.
-…лошо…
-Да. –Кимна смутено Сасаки и застина така.- Може да излезем някой ден… нощ… ден… нощ… денонощие.
-А какво ще правим през деня? –Усмихна й се Ичиджоу предизвикателно, а Уме почервеня още повече.
-Аз… не исках… това… нямах това… -Започна да трепери от срам, но вицепрезидентът потрепна леко и усмивката падна от лицето му, а гласът му прекъсна сумтежите на момичето:
-Извинявай, опитах се да се пошегувам. Беше неуместно. –Промълви с толкова извинителен тон, че Сасаки посмя да вдигне очи към него и да се усмихне леко и неуверено:
-Не, няма нищо. Е, тогава… ще се засечем.
-В една сграда сме все пак. –Намигна й и Уме се засмя насечено и плахо.
-Да, прав си, Ичиджоу-сенпай.
-Такума. Първото ми име е Такума. –Промърмори под нос.
-Ох, аз… Добре, Такум-ма-сенпай, аз смятам да… -Но й стана толкова неудобно, че побегна, преди да е завършила изречението си. Спря се, едва след като затвори вратата на стаята си и я заключи, а после се отдалечи от нея, сякаш очакваше във всеки момент да я нападне. По пътя си заднешком се препъна в леглото и се стовари върху му. Факт, който донякъде отрезви съзнанието й.
Първото, което си наложи Уме, бе да се изкъпе, да се нахрани, а после, шмугвайки се под топлия юрган, да обмисли последните събития, които видимо бяха усложнили и без това не особено-простото уравнение, което владееше тогава света й.
Един час по-късно, изкъпана и сита, Уме се бе загледала в едно петно на тавана с такава съсредоточеност, сякаш още малко и щеше да избухне пред погледа й. За двете минути, в които бе обмисляла ситуацията с вицепрезидента, Сасаки бе стигнала до заключението, че е изключено да постави мислите си в някакъв хронологичен или какъвто и да е ред. Те бяха толкова хаотични, толкова несигурни, сякаш цяло стадо мухи без глави й бяха окупирали междучерепието. Затова и се беше опитала неуспешно да ги изгони от тиквата си.
„Къде си, Ханабуса, когато най-много ми трябваш?” ядоса се мислено на изчезването на Айдоу. Скованото й съзнание все я завличаше към онзи момент в кухнята и тя отчаяно се нуждаеше от някой толкова досаден, че да не й остава време да размишлява.
На вратата се почука, а Уме се скова ужасено. Не искаше да вижда никого, беше се барикадирала в стаята си, не бе нужно да отваря вратата, нали?
Прокле наум липсата на „Не безпокойте” към хотелските приспособления. После, надявайки се посетителят да се е отказал, присви болезнено дробовете си, за да не я разкрият.
-Хайде, отваряй, знам че си вътре. –Говореше някой с бавен, дълбок глас, който й се стори познат и бързо го различи. Несъмнено беше Кайн, тази дъскорезница не можеше да се сбърка.- В краен случай ще вляза сам!
Уме изстена и стана от леглото. Прецени до колко точно беше прилична пижамата й на кравички, а после завъртя ключа и открехна. Постави глава в цепката и промълви псевдо-сънено:
-Какво искаш, Каин-сенпай? Будиш ме.
-Проверка. –Отговори й лаконично и бутна вратата, въпреки протестите на момичето.
Уме, която почервеня от ярост, когато Акатсуки започна да сканира стаята й, избухна ядно:
-Каква проверка, дявол да те вземе? В това общежитие никой ли не може да спи?
-Само ти. –Усмихна й се Каин и, след като видя полу-опразнените манджи, закова погледа си върху нея. Уме се сви смутено и обгърна тялото си с ръце.
-Сега пък какво? –Намуси се като малко дете и се дръпна, когато вампирът посегна към ръката й.
-Раните. –Отвърна безизразно Каин.- Трябваше да ги превържеш отново, след като се изкъпа. Можеш ли сама?
Уме беше толкова възмутена, че за миг си глътна езика. Когато си върна дар-слово, се тросна още по-грубо:
-Мога, естествено.
-Добре. –Усмихна се Акатсуки от вратата.- Изпратиха мен, защото бавачката ти отсъства.
Вазата се разби във вече затворената врата и Уме се прокле, че не бе решила да го удуши по-рано. Шмугна се пак в леглото и заспа някак си напук на всички околни.

-Лео?
Учиха се обърна назад към леглото си, откъдето леко сънено и намръщено го гледаше Яси. Той й се усмихна някак успокоително и продължи с обличането и закопчаването на ризата. Погледна към прозореца. Слънцето залязваше.
-Спокойно. Спи.
-Усетих, че се измъкна от леглото.
-Хах...не съм се измъквал, просто станах. Имам да свърша малко работа извън академията.
Момичето замълча, проследявайки го с поглед как взе цигарите си от бюрото, после се върна до нея, наведе се и я целуна по устните.
-Не би трябвало да се бавя много - прошепна той, след което тръгна да се изправя, но една ръка го задържа.
-Не си намислил да правиш нещо опасно и глупаво, нали?
-Не. Спокойно. Ще се видим по - късно.

Кира се качи бързо в колата, която го чакаше пред входа на Лунното общежитие, и затвори тихо вратата.
-Значи наистина ще го направиш? - прозвуча нечий глас от седалката.
-Щях ли да те викам, ако не бях сериозен.
-Господарю, моля ви премислете го. Все пак тя е от семейството Ви.
-Не, бъркаш, Такачи. Аз нямам семейство. Тя не ми е никаква.
-Но...
-Достатъчно по въпроса!
Другият мъж кимна смирено и даде напътствия на шофьора.
-Какво е положението в имението? - запита Кира.
-Всичко е спокойно, господарю. Грижа се както подобава за него. ....Кира - сама....защо ме повикахте...?
-Хм...някой ще трябва да почисти след мен в къщата на леля ми.


-Не, почакайте, не можете да влизате така...Но моля ви..спрете...
-Мръдни се от пътя ми, малката - Лео избута една от слугите и влезе с ленива крачка в просторния хол на къщата на леля си. Вампирката седеше на един от диваните си, с чаша в ръка и лениво разглеждаше маникюра си. Подскочи изненадано, когато го видя да влиза и се изправи сковано. Усмихна се фалшиво.
-Лео Кира. Каква изненада, какво правиш тук, любими ми племеннико?
Учиха се усмихна вяло, хвърли й разсеян поглед и продължи да наблюдава масата, отрупана със свещи и някакви орахове. Отиде до нея и разгледа внимателно странните предмети.
-Хах..това ли използва,. за да ми приложиш магия?
-Мммоля...аз...не, каква магия..това са просто някой неща....
-Да не си говорим глупости, а?
-Но..аз не разб....
-Наистина ли смяташе, че едно просто заклинанийце, ще ме извади от строя?
-Не знам за какво говориш....
Лео се усмихна и присви очи, след което с бавна стъпка се приближи до нея. Жената се отдръпна назад и застана зад дивана, сякаш той можеше да и осигури някаква защита.
-Какво? Не ми казвай, че се страхуваш от мен. Защо се дърпаш? Може би те притеснява това, че съм все още жив и че никога не съм бил толкова вбесен в живота си! - довърши той. Изражението му стана сурово, а очите му засветиха опасно. С едно рязко движение той се озова зад нея и я хвана за шията.
-Никога повече няма да имаш възможността да използваш спомените и срещу мен, Мишел! Никога повече няма да можеш. Нима наистина си толкова наивна?
-Лео, моля те, пусни ме. Знам, че няма да направиш нищо на леля си!
-Хах...ето тук грешиш - ръката му рязко проникна през плътта и гърдите й, отнемайки живота й - Не знаеш нищо!

След половинчасово чукане по вратата, Уме най-накрая се събуди и отвори. От прага я гледаше намръщеният Айдоу.
-Изглеждаш ужасно. –Усмихна се Сасаки сънено и го пусна да влезе.
-Ти не си кой знае колко по-красива от мен. –Върна й го Ханабуса и се загледа в нея, затваряйки вратата.
-Е, къде беше?
-В другото общежитие. Преди да се види кой е виновен за всичко това, се налага да се редуваме да маршируваме там. –Изстена Айдоу и се отпусна на един стол.- Не съм спал от векове…
Уме не отвърна, защото бе твърде заета, бидейки потресена. Едва сега бе си спомнила предишните изпълнения и й се струваха много по-ужасни. Цялото й тяло се напрегна и тя се опита да изглежда така, сякаш нищо не се бе случило.
Айдоу забеляза това и се загледа още по-настоятелно в нея:
-А на теб какво ти има?
-Ами, нищо, малко съм уморена. –Промърмори Уме.- Колко е часът?
-Преди малко залезе слънцето. Започна последната нощ преди края на ваканцията. –Въздъхна Айдоу.
-Училище ли? –Сепна се Уме.- Ама аз… такова… с Нощната смяна ли ще уча?
-Ми, да, ти как мислиш? –Ухили се Айдоу.
-Е, не сте ли на някакви различни класове или нещо такова…?
-От другото общежитие са според годините. –Кимна Ханабуса.- Но не се притеснявай, ти ще си с нас.
„Страхотно” изсумтя Уме мислено „Ще бъда по цял ден с Кира, Канаме, Ичиджоу, Каин и Ханабуса за капак”. Причерня й. В момента последното, което искаше, бе да среща вицепрезидента. Не стига че бе толкова притеснена и смутена в негово присъствие, а сега и това…
-Хайде да излезем някъде. –Предложи Айдоу изведнъж.- Последна нощ е, можем да отидем до града и да седнем в някакво заведение за малко.
-Ъ-ъ-ъ… Не е ли по-добре да си починем?
-Уме, добре ли се? –Изсмя се Ханабуса.- Досега никога не си била толкова… мързелива!
-Може би защото не съм била с ограничено количество кръв! –Изсъска Сасаки, въпреки че далеч не се чувстваше отпаднала, просто не искаше да среща никого от Нощната смяна.
-Нима? –Изгледа я Ханабуса проницателно.- Какво се е случило?
-Нищо не се е случило! –Тросна се Сасаки.- Просто не ми се излиза, това е!
-Както искаш. Но, ако се е случило нещо, аз така или иначе ще разбера, имай го в предвид. –Намигна й Ханабуса подигравателно и допълни сериозно.- Просто исках да се махна от академията, докато още има възможност за това. Като започнем училище няма да можем…
На Уме й просветна пред очите. Вампирите тук нямаха навика често да напуснат района на академията. Нямаше почти никакъв шанс да срещнат някого в града.
-Тръгваме! –Почти извика от вълнение.- Махни ми се от стаята само да се преоблека и отиваме! Десет минути.
-А какво стана с умората ти? –Изстена Ханабуса когато тя го дръпна на крака, за да го изгони.- Или да чакам да се наковеш и тогава да те питам?
Уме не му отвърна, само затръшна вратата след него и се зае с тоалета си.

Един час по-късно двамата бяха вече в един тъмно и задушно помещение с една полупразна бутилка пред себе си. Уме бе изпила едва 100 милилитра и вече не можеше да си каже заглавието. Айдоу, до нея, бе прекалено-развеселен, за да се нарече напълно-трезвен, но далеч не се беше матирал толкова жестоко. Няколко момичета го бяха наобиколили и му се натискаха умело, докато Уме се занимаваше с това да им се подиграва.
-Май е време да се прибираме. –Промълви Айдоу замислено, след като Сасаки се изтърси на пода в опит да се обърне на стола.- Е, дами, мисля че ще ви напускаме. –Обърна се към умърлушените момичета и им се усмихна чаровно.
После се изправи и вдигна Уме за ръката.
-Хайде, пияницо, време е да те прибирам. –Промълви й бавно, а Сасаки му се усмихна глуповато:
-Можем да гаврътнем още едно. –Засмя се и се опита да се изтърси отново, но Айдоу я прихвана още по-силно.
-Теб алкохолът ти е противопоказен. –Изсумтя Ханабуса, когато вече бяха отвън.
-Провоти… проотиво… Ха-ха-ха… -Избухна в смях Уме, докато Айддоу, отегчен до краен предел, я мъкнеше към академията.
-Знаеш ли, въобще не трябваше да те взимам. Ти само като помиришеш алкохол и се наковаваш. А аз съм ти като бавачка. Трябва да си намериш мъж да те гледа да не се обезглавиш каквато си кръжока „Пречат ми ръцете”. Защото на мен, Уме, вече ми писна! –Изсъска накрая, толкова ядосан, че за малко не я остави да се оправя сама. Както се случваше обикновено, тя отново му бе прецакала нощта и вече въобще не му се занимаваше с личността й.
През останалото време от пътя, Айдол само ръмжеше срещу всяко излияние на Уме. Бе му толкова черна, че дори не я поглеждаше. Това се случи, чак когато, след влизането в общежитието, Уме се откъсна от него и буквално се хвърли на врата на Ичиджоу и го събори на земята, впивайки устни в неговите. Айдоу не успя да помръдне, също както и всички останали, които бяха в антрето в онзи миг.
-Нямах в предвид… точно в момента… да си търсиш… -Заекна Айдоу потресено и застина така.

Уме се събуди от натрапчивия сладникав аромат, който сякаш бе хванал нервите й и ги извиваше болезнено.
След момента на разсънване и идентифициране на неописуемото главоболие, Уме се зави през глава и отвори леко очи. В следващия момент се оцъкли срещу одеялото на цветчета и усилено се опита да си спомни дали наистина нямаше такива в стаята й. Когато осъзна ужасната истина, бавно подаде главата си от него и се огледа плашливо.
-А-А-А-А-А! –Изкрещя вън от себе си, когато съзря Ичиджоу. След мигът на ужас, се изцъкли срещу фигурата му в ъгъла на стаята и попита насечено, притискайки одеялото към гърдите си.- Господи, какво правиш тук?
-Това е стаята ми. –Отвърна й бавно Такума и се усмихна.
-Какво правя тогава аз тук?
-Ами…. –Прехапа устна вицепрезидентът.- След като ме нокаутира, реших че алкохолните изпарения не са на добре.
-Ами Айдоу? –Изстена Уме. Нали той имаше задълженията да я „спасява” лемаво?
-Той май беше прекалено потресен.
-Ами… прекрасно… -Процеди Уме и, продължавайки да притиска одеялото към себе си, се изправи от леглото.- Аз смятам да си ходя… да, точно така, да си ходя… -Смути се Уме и започна да се промъква по най-отдалечените от Ичиджоу ъгълчета на стаята със светлата цел да достигне вратата. Но, докато бе заета да следи изкъсо ухиления вицепрезидент, се препъна в гънките на покривалото си и се стовари на земята. Изправи се моментално и се затича, преди той да се приближи до нея и да й помогне.
Затваряйки вратата след себе си, Уме едва дишаше от ужас. Някой почука и тя подскочи, отваряйки плахо.
-Ъ-ъ-ъ… Може ли одеялото? –Попита Ичиджоу през миниатюрната цепка, която Уме бе осигурила за контакт.
Тя му бутна одеялото и тресна вратата, заключвайки я. Това определено щеше да се запомни като най-ужасната издънка в целия й живот… а в него имаше доста издънки.

1 месец по - късно

-Това.....как се очаква от мен да оправя всичко това за някакви си два месеца? - извика радзразнено Лео и метна една от папките, който държеше върху бюрото си. Пред него на дивана седяха иконома на семейното имение Учиха и двама от финансовите съветници на фамилията, единия от койот бе представител на компания "Учиха", известни с пройзводството си на техника.
-Сметки, доходи, сметки, доходи, сделки, сметки, сделки, доходи. За какъв дявол някой би искла да се занимава с всичко това?
-Разберете Кира - сама, че макар семейните запаси от пари да са големи, не са достатъчни, за да покрият разходите, ако компанията бъде закрита. Тя увеличава годишните ви доходи 8 пъти.
-Предполагам, че семейните пари не са достатъчни, заради скъпата ми леля? Тя ли е похарчила толкова много - ровеше се той из листовте.
-Да.
-И защо по - дяволите никой не я спря? Или не ме предупреди.
-Не бива да забравяте Кира - сенпай, че Мишел е, или по - точно беше част от семейството ви и имаше пълното право да тегли от всички богатства.
-Е при това положение се радвам, че тя вече няма да пипа парите ми.
-Господарю, не е уместно да говорите така за починал член на семейството - тихо проговри икономът.
-Не е уместно да ме учиш какво и как да правя! - повиши тон Учиха, след което се облегна тежко назад и разтри слепоочията си. -Свободни сте да си вървите. Всички. Утре ми донесете всички останали документи.
-Смятате да работите тук, господарю? - запита иконома.
-Имайки се в предвид, че живея и уча тук и че нямам никакви намерения да пъувам от тук до компанията и обратно всеки ден...хм..да, точно това мисля да направя! Някакви възражения?
Мъжа промърмори нещо неясно, след което последва двамата костюмари, който бързо се бяха изнизали от стаята.
Макара и твърде пруморен. Лео започна да прелиства всички листовки и сметли, опитвайки се да научи нещо повече за състоянието на компанията и имението. Макар всичко да вървеше като по вода, беше време някой да се захване с управлението, нещо което никак не примамваше младия вампир. До сега бе успял да остави тези работи на наетите от баща му хора, но нещата не търпяха повече отлагане. Оказваше се, че имението имаше нужда от пълен ремонт и пълно дострояване на разрушеното ляво крило, както и наемане на нова, по - млада и по - компетентна прислуга.
'Защо по дяволте просто не пуснат някоя обява за прислуги и не си набяват неоходимото, че трябва аз да се занимавам с тези идиотщини!?" Замисли се радзразнено и се върна към преглеждането. В следващият моемнт попадна на голямо руло хартия напечатано с сметки. Неплатени сметки. разви хартията, която всякаш падаше надолу до без край и започна да я изучава.
"Фризура; Маникюр; Грим; Педикюр; Кална маска; Фризура; Маникюр; Грим; Педикюр; Кална маска; Фризура; Маникюр; Грим; Педикюр; Кална маска;...."
И така до края на списъка. най - от долу на листа се мъдреха някакви числа, който в последствие се оказаха НЕПЛАТЕНАТА асрономическа сметка в един от фрозюрските салони, който бе посещавала леля му.
'По - дяволите. С тези пари мога да купя половината град, включително и академията" гневеше се мъжа срещу огромната цифра пред очите му.
Разкъса рулото на парчета и о запрати на пода. В същият момент на вратата се почука и той едва не изкрещя.
-Който и да си, ако искаш да доживееш следващата си глътка кръв по - добре не влизай!
Това явно бе сметнато за "да" и след секунди вътре се намъкна Ясмина.
Лео стисна размките на стола с всичка сила. Ходеше с Яси от близо месец и не бе сигурен колко точно ще успее да издържи за в бъдеще. В последствие вампирката се бе оказала изключително лигава на моменти, страшно досадна и изключително лбопитна. Искаше да знае всичко.
-Ясмина...в момента съм много много зает и наистина нямам време. Ще поговорим по - късно.
-Хм..какви са всички тези неща- момичето посегна към един от пергаментите, но ръката му я соря малкопреид да го достигне.
-Ще го кажа само още веднъж! След това независимо от обстоятелствата ще те накарам да излезеш от стаята.
-Ох,,ама и ти си ед...
-Уморен съм. Раздразнен съм. И съм много зает!
-Уф....както искаш, стой си тук на много тъмното си бюро и потъвай в ранота. Аз отивам да се забавлявам - оповести и излезе, давайки му най - накрая малкото спокойствие за което жадуваше.

Уме се прибра в стаята си и падна капнала на леглото. Бе прекарала поредната изморителна нощ и желаеше повече от всичко да легне да спи. Някой обаче не беше на това мнение.
Надигна се леко на лакти и се зачуди дали наистина иска да отвори вратата. Когато чукането не секна от мислите й, се надигна бавно и с въздишка отключи. От коридора я наблюдаваше Ичиджоу сияещ.
-Какво има пък сега, Такума-кун? –Възкликна Уме отегчено.- Искам да си почина.
Той я придърпа и я целуна дълбоко. Уме застина за миг с мисълта „Това май ми влиза в задълженията”, а после опря ръка на гърдите му.
Ичиджоу се отдръпна и я изгледа укорително:
-Внимавай с блузата ми, чиста коприна е. А ръцете са ти мръсни!
Уме го изгледа няколко секунди потресено, а после вдигна длани към лицето си, взирайки се в тях.
-Кога забеляза пък това? –Промълви жално и ги скри зад гърба си.- Извинявай за това.
-Както и да е. Ще се оправя. –Процеди малко дръпнато и тотално смени физиономията си.- Хайде да дойдеш с мен, искам да ти покажа нещо!
-Ами аз… такова… смятах да полегна да… -Но не успя да довърши, защото Ичиджоу я дръпна рязко и я повлече след себе си надолу по коридора. Уме притисна унило една въздишка и се опита да го настигне, та да не се налага да я влачи, но се препъна в краката си и се обтегна на пода в поза „Цукахара в обтегнато тяло”.- О-о-ох. –Изстена болезнено и пое ръката, която й подаде.
Ичиджоу я изгледа проницателно и промълви:
-Добре ли си?
-Ами, мисля че да. Просто малко… -Понечи да каже нещо, но се спря. Не искаше да се оплаква непрекъснато и да се прави на мъченица. Може би още й беше трудно да свикне с нощното будуване, но все някога щеше да го приеме. Затова изтупа дрехите си и го погледна с лека усмивка.- Сега вече всичко е наред.
Ичиджоу се усмихна на този слаб опит да се поддържа във вид и я поведе отново след себе си. Въртейки глава на всички страни, Уме позна коридора, където се намираха стаята и кабинетът на президента, и мислено заключи, че вероятно се бяха запътили към стаята на Такуме. Несъзнателно се бе оказала права.
Очите й плъзнаха по идеално-подреденото помещение, блестящо от чистота. Вътре сякаш ухаеше на цветя. Единственото мръсно нещо вътре сякаш беше самата тя.
Едва тогава видя това, заради което бе викната в стаята. Едно дребно космато нещо подскачаше леко по широкото легло. Уме се спусна към него, но заекът скочи ужасено от леглото и тя се стовари върху него. Хукна да го гони, докато най-накрая не го хвана. Стисна го толкова силно, че чак се учуди, че животното още мърдаше в ръцете й. Бе изцяло бяло, само около едното си очо имаше малко кафяво.
-Толкова е сладко! –Възхити се Уме и очите й се ококориха срещу животинчето. Ичиджоу се засмя, а тя седна на ръба на леглото и притисна пак ужасеното животно към себе си. Чак тогава Сасаки вдигна поглед към вицепрезидента и го попита.- Но защо? По какъв повод?
-Без повод. За да му се радваш. –Усмихна се Ичиджоу и, след като се приближи до леглото, я целуна дълбоко.- Или за да му изпиеш кръвта. Както прецениш.
Уме под него се сепна и зениците й се разшириха от ужас. Тя притисна животинчето към рамото си, сякаш вампирът се опитваше да го нарани, и промълви уплашено:
-Но как можеш… дори да си го помислиш? Аз… аз не бих… не… -Обърна глава към крехкото зайче и поклати глава, а очите й се напълниха със сълзи.- Не бих го направила.
Ичиджоу й се усмихна някак… странно. В очите му откри и подигравка, и укор, и съмнение, и нещо, което я накара да се отдръпне настрани. Нещо, което я ужаси.
-Вампир, когото го е страх от вампири… Очарователно. -Усмихна се още по-широко Ичиджоу и се излегна на леглото по гръб.- И от мен ли те е страх, Уме-чан?
Сасаки потрепна и не успя да отговори на момента. Отдръпна се по-далеч от него и се загледа в очите му, отправени към тавана. Въпреки че разумът й казваше, че отговорът е много прост, нещо я караше да се съмнява и да се смущава от самата себе си. Нито за миг досега не беше забравяла, че Ичиджоу също е вампир, такъв като онези, които я бяха нападнали преди седмици. Освен смущението й от близостта му като от първи истински човек в живота си, имаше и нещо друго, което предизвикваше присъствието му. Някакво напрежение и неувереност, готовност във всеки миг да закрещи, да се отдръпне, да го нарани дори. Само ако той се опиташе да й посегне. Усещане, което дълго се беше опитвала да заличи, но бе невъзможно.
-Не. –Отряза тихо и остави зайчето на леглото, вдигайки поглед към Ичиджоу.- Не се страхувам от теб.
-Нима? –Усмихна се Такуме и се загледа в нея, изправяйки се на леглото.
Уме потрепери леко, но, присвивайки очи, промълви уверено:
-Да.
Той се приплъзна по леглото и, поставяйки ръка някъде на тила й, я придърпа и впи устни в нейните. Сасаки се отпусна в ръцете му и постави длан на бузата му. Устните му бавно си прокараха път към врата й и я накараха отново да отвори рязко очи и да настръхне от ужас. Зъбите му започнаха да хапят кожата й, а ръцете усукаха чаршафите и застинаха така. Уме си наложи да се успокои, знаеше, че той го правеше нарочно, знаеше че само се опитваше да я предизвика. И, въпреки че не успя да изхвърли от тялото си напрежението, поне не се отдаде на желанието си да избяга. Стисна силно очи и се разтрепери, а в ъгълчетата им заблестяха сълзи. Връщаше всичките ужаси отново, правеше го толкова целенасочено, толкова уверено.
Уме едва се сдържа да не изскимти от уплаха. Зъбите му започнаха по-ожесточено да драскат кожата й и тя бе убедена, че, ако окажеше само още малко повече сила, щяха да разкървавят врата й. Пръстите се оплетоха по-силно около чаршафите и впи нокти в дланта си, за да не се отдаде на ужаса.
Ичиджоу го усети и се усмихна. Изпитваше извратена наслада от ужаса й. Толкова време бе бил либерален към чувствата й, че сега развиваше някакво неописуемо удовлетворение от това да я наранява. Подсъзнателно играенето на нервички с нея го бе довело до неописуем гняв и озлобление. Сега тази й уплаха възбуждаше и вампира, и човека в него. Искаше да я предизвика, да почувства точно колко се плашеше от него, точно колко се ужасяваше, точно колко я болеше.
Притвори очи срещу мекотата на кожата й и, прокарвайки я между зъбите си, я придърпа леко към себе си. Уме изскимтя глухо и прехапа устната си, докато тя не избледня значително.
Ръката му се плъзна нагоре по бедрото й и момичето съвсем замря. В мига, в който зъбите му прорязаха кожата й, Сасаки го отблъсна от себе си и скочи от леглото. Прикри с ръка устата си и, давейки се в сълзите си, се плъзна надолу по повърхността на леглото, загледана ужасено в него. Другата й длан се впи във врата й и, притискайки крака към тялото си, се разтрепери още по-ожесточено.
-Аз не… не мога да…
Ичижоу се изправи бавно и прокара пръст по устните си, бършейки кръвта. Уме с ужас откри че на лицето му се бяха изписали хлад и ярост. Тя се притисна по-силно към гардероба и скри лице в колената си, без да го изпуска от поглед.
-Значи това било… кръвта ти… затова беше всичко. –Прошепна и присви очите си срещу нея, сякаш за пръв път я виждаше.
Уме не разбра думите му, но Такума не й остави време да го попита какво всъщност имаше в предвид. Изправи се бавно от леглото и се приближи до нея, стискайки грубо двете й китки и карайки я да се изправи. Уме замря до него, искаше да му каже нещо, но уплахата не й позволяваше.
Ръцете му стиснаха по-силно китките й, а Ичиджоу кимна към врата й:
-Защо не ми даваш да пия кръвта ти, Уме-чан? След толкова време си мислих, че няма да ми откажеш и че вече ще знаеш как точно стават нещата в света ни.. Но защо ми отказа?
Дъхът на Сасаки се учести и тя затвори за миг очи, в мълчалив и обездвижен опит да го отдели от себе си. След като разбра, че е невъзможно, ги отвори отново и те заиграха в сълзи срещу неговите.
Хвана се за първото, което й дойде на ума.
-Президентът… Канаме-сенпай… той…
-Той няма нищо общо. –Сряза я Ичиджоу и присви очи.- Колкото и да се заблуждава с тези правила и тези хапчета, Куран-сенпай знае много добре, че е невъзможно вампир да съществува без кръв. Той цели единствено и само чрез заплахи и наказания да ограничи до минимум тези ситуации в самата академия. А и кръвта ти ми принадлежи по право.
-Аз не… не е… -Заекна Уме, която вече знаеше че нещата отиваха на зле и се опита да го отблъсне от себе си, но Ичиджоу тресна ръцете й от двете страни на главата и изсъска сякаш не на себе си от ярост:
-Ти какво? Не разбираш ли? Тогава ще ти го обясня. Пием собствената си кръв, за да не пием човешката. Това е в реда на нещата при всякакъв вид отношения между двама вампира. Дори е странно че Айдоу толкова дълго не ти е посегнал, след като е имал правото да го направи. Щом си тук, щом твърдиш, че имаш някаква връзка с мен, ти сама трябваше да ми предложиш кръвта си. Сама трябваше да го поискаш, знаейки че имам нужда от това. Не да трепериш всеки път, когато те докосна и да се правиш на невинна. Защото всички в това общежитие знаем, че се храниш с кръвта на Ханабуса, въпреки че вече нямаш жизненоважната нужда от нея! Но иначе ти не си вампир, страхуваш се от вампирите и се ужасяваш от кръвта! Погледни каква двуличница си само!
Уме изстена под начина, по който ръцете му притиснаха нейните още по-силно, и сведе глава, когато дъхът му погали врата й от страната, където я бе ухапал.
-Моля те, не го прави… -Прошепна насечено и стисна очи, а Ичиджоу се усмихна срещу кожата й:
-Не ти ли харесва? Докато пиеше неговата кръв, не се ли замисли дали му харесва на самия него? –После замлъкна за миг и промълви бавно.- Като се замисля, че толкова дълго те пазех някой да не те ухапе… Каква голяма грешка само!
Ичиджоу се наведе и притисна устните си точно там, където по-рано зъбите му бяха пронизали кожата й. Тялото на Уме започна да се съпротивлява срещу близостта му, но не успя да го отблъсне от себе си. Очите й се напълниха отново със сълзи и този път озариха бузите й.
Такума прокара език по трептящата й кожа и се отдръпна от врата й.
-Искаш ли да вкусиш собствената си кръв, Уме-чан? Искаш ли да го разбереш? –Прошепна срещу нея, но Сасаки не съумя да отвърне. Затова Ичиджоу се наведе и впи устните си в нейните.
В мига, в който почувства соленият вкус по езика си, вратата се тресна и Такума се отдръпна толкова рязко от нея, че Уме за малко не се строполи на пода. Постави ръка на устните си и се затича колкото сили имаше навън по коридора.
Ичиджоу замръзна, грубо-изтръгнат от унеса си, и избърса кървавите си устни. Едва тогава осъзна точно какво се беше случило в последните минути и се отврати от себе си, вдигайки ужасен поглед към Айдоу.
Ханабуса остана няколко секунди, загледан до болка в лицето на Ичиджоу. Искаше да му каже нещо, но яростта бе по-силна, и се отказа. Обърна се и се затича по Уме, която вече изчезваше в далечината, оставяйки Такума със сладкия вкус в устата и отвратителната рана в съзнанието.

Едва се довлачи до леглото си, захвърли ризата и дънките, след което се строполи изтощен, върху завивките. Очите му се затвориха и той въздъхна. Цял ден бе ходил насам натам, за да урежда някакви дела свързани с компанията, после се бе наложило и да присъства на часовете и сега, малко преди слънцето да изгрее, имаше чувството, че ще припадне от умора и недоспиване.
Бе се инесъл, когатона вратата му се почука и отново бе върнат в реалността.
С порой от ругатни и закани той отвори днот си око и готов да препсува този който го тревожеше, до четвърто коляно, извика “Влез”
Главата на Ичиджоу се подаде лекичко, а погледа му се отправи към Леонард, леко уплашено.
-Кира – сенпай, някакви хора са тук, за да говорят с теб. Казаха, че е много важно.
-Какво искат? – промърмори той.
-Не зная точно. Казаха, че са тук заради смъртта на Мишел Учиха.

Когато се настани срещу двамата костюмари, на големия диван ги изгледа толкова вбесено и враждебно, че мъжете потръпнаха.
Учиха се проя и ги загледа в очакване.
-Хайде говорете и изчезвайте, преди да съм ви изхвърлил! – изстена той и запали цигара.
-Тук сме, заради..
-Да, да разбрай защо сте тук. Карайте по същество.
-Къде бяхте в нощта на убийството, господин Учиха?
Лео зяпна като ударен, след което очите му потъмняха от гняв. Изправи се рязко, хвана единия мъж за ризата и го дръпна към себе си.
-Ти какво? – озъби се Кира – Да не намекваш нещо!?
-Длъжни сме да попитаме господине, водим разследване. Все пак е убит чистокръвен вампир.
-Определено намекваш нещо, щом ми задаваш този абсурден въпрос!
-Отговорете ни ище си тръгнем!
-Бях си в стаята, малоумник такъв, къде според теб съм бил?
-Има ли някой, който да го потвърди?
-Да – озъби се Кира – червенокосата проститутка, която чуках цяла нощ!
Мъжете зяпнаха, а той продължи
-Ако успеете да я намерите, можете да я попитате за всеки детайл от вечерта. Сигурна съм, че ще й е много приятно да ви разясни. А сега се умитайте отрепки такива!

За втори път се строполи изтощен на леглото си и за втори път го събудиха, малко след като бе заспал. В стаята се вмъкна Ясмина, след което се настани на леглото до него и започна да го побутва и да го вика. Леонард изобщо не се и замисли. Изхвръли я от стаята си, като мръсно куче, след което се провикна, така, че да го чуе цялото общежитие
-Ако още някой приближи стаята ми, ще извия шибания му врат! – затръшна вратата. Сега може би щеше да получи малко почивка.
Но не бе познал.
Размазани картини и неприятни усещания, не му позволиха да спи спокойно.
В съзнанието му, отново и отново се появавшегорящото имание, обхванато от безмилостни пламъци, проблясваше острие и после се чуваше глух тътен от захвърлянето на нечие безжизнено тяло. Буди се на няколко пъти, после отново пропадаше в неспокойна дрямка.
После очите му се отвориха рязко и той се вдигна от леглото.
Запали си цигара и застана до прозореца.
Имаше нужда от нещо, което да притъпи болката и раздразнението и да му даде поне час покой. Имаше нужда от нещо успокояващо. Нещо което да му даде сили.
Имаше нужда от кръв