Единственият /фф/

І

С настъпването на изгрева този ден имаше голям потенциал да бъде перфектен. Появявайки се над баирите, слънцето освети абсолютно чистото небе, без нито едно облаче разкъсващо кристалната синева, след това се плъзна по покривите на многобройните къщи, между клоните на огромните дървета в края на града, отрази се в капките роса по зелената трева и цветята покрай оградите, топлината му постепено загря хладния въздух.
На третия етаж в една от къщите, шестнадесет годишно момиче се усмихна леко в паздрав на лъчите, които усети през тънките пердета. Алана Фонтейн беше будна вече от 8 минути и всеки момент очакваше през отворения прозорец да влети някоя от совите на Училището за магия и вълшебство `Хогуортс` и да й даде писмото й.
Чу се свистене на криле и след миг голяма бяла сова влетя през прозореца, направи кръг из стаята, пусна писмото върху леглото и кацна на бюрото, където видя приготвените за нея купички с вода и `Совешка сладост`. Лана веднага скочи и разкъса бързо, но внимателно плика. Знаеше какво пише вътре, ала това не правеше вълнението й по-малко. Сега вече имаше доказателство, че след малко повече от месец ще се върне отново в Хогуортс.
В деня, когато се очакващше това писмо Алана винаги се будеше рано, без дори да навива часовника. Обичаше училището, обичаше на учи нови магии и да ги прилага, а до идния януари това това й бе възможно само там, обичаше куидичните мачове, невероятно вкусната храна, която винаги готвеха домашните духчета в кухнята, обичаше огромната библиотека, изгледа от астрономическата кула, а двойно по-хубаво всичко правеха приятелите и някои от учителите, и свободата да не докосва завивките на леглото след като стана, и да не мие купчини съдове, защото в замъка това бе работа на домашните духчета.

Часовникът удари девет. Лана погледна за миг към него и продължи да реди масата. Тъй като така и така се будеше рано този ден, след като се поизлежаваше малко (или пък повечко) младата слидеринка винаги правеше превъзходна закуска за семейството си.
Свали големия чайник от котлона и го сложи до каната с тиквен сок, заглади една гънка на покривката. Всичко беше готово.
9:05.
Но никой не идваше. Всъщност не се чуваше никакъв шум от цялата къща. Може би все още спяха?
Изтича по стълбите до третия етаж, после до дъното на коридора, вратата срещу нейната. Почука набързо и отвори вратата – стаята на сестрите й беше празна.
Тръгна обратно, мина покрай стълбите, до другия край на коридора. Директно натисна бравата, но беше заключено. Както когато родителите й излизаха. Лана разбра че е сама в къщата.
Денят си остана само с потенциала да бъде перфектен.
Не обмисля какво да прави повече от две секунди. Прати кратка бележка на Джесика Хадли, която живееше на другия край на улицата. Тя също като нея бе в Слидерин и бе най-близката й приятелка. Разтвори широко прозорците на кухнята и докато чакаше Уинчестър, совата й, да се върне, прибра масата, написа бележка на родителите си, после размисли и я захвърли в кошчето, но накрая я написа отново. Тогава пристигна отговорът, кратък и ясен, както беше винаги между тях - `Дадено`.

Винаги се срещаха на едно и също място – самотна малка пейка гору-долу по средата на тяхната улица. После пресичаха алеята, разположена успоредно на улицата и вървяха през ниската трева (или високия сняг) към склона и сядаха на някоя от пейките под върбите, само на няколко метра от реката. Ако бяха там по залез, слънчеви лъчи се провирата през големите дървета в гората срещу тях и осветяваха пейките.
Пълвото, което Джесика направи, бе да прегърне Лана. Лана я задържа за малко, докато се успокои напълно. Така след като двете си взеха кола от близкото магазинче и когато тръгнаха към пейката, тя можеше със съвсем спокоен глас да разкаже всичко. Не че щеше да го направи. Не че изобщо някога говореше много за семейството си.
- Е, как си? – дойде логичния въпрос след млако. Денят бе доста топъл още от самото си начало, но лекият вятър правеше въздуха приятно хладен.
- Жива. – отвърна Лана.
Джесика се подсмихна.
- Е, можеше и да е по-зле.
- Да...
Стигнаха до пейката, заобиколиха я от двете страни и седнаха, облякайки се назад.
- Какво стана? – попита Джесика, отвори колата си и отпи. – Със закуската имам в предвид.
- Бяха излезли. – отвърна Лана, с тон, сякаш това беше всичко. Но продължи. – Нямаше абсолютно никого вкъщи. Излезли са докато съм спала. Може би са отишли да празнуват с Ерин и Ема и за доброто на всички са решили да не ме вземат с тях.
Настъпи кратка пауза.
- Може да е стана...
- Нищо не е станало. Просто са излезли. Сякаш не знаеш какви са, Джес, просто са излезли без да помислят за мен. Сигурно проклетите дребосъчки пак са напрвили мили очички и цялото семейство се е втурнало да удоволетвори поредното им желание. А може би всъщност желанието им е било да ми направят мръсно, макар че разбира се, не са го споменали на глас.
- Хайде стига, те са едва на 11, не...
- Напротив. Не знам как го правят, но винаги умайват всички и най-много се забавляват да настройват почитателите си срещу мен. Не ми казвай, че са умаяли и теб...
- Не, разбира се, че не. Просто ми се струва странно някой толкова млад да е... като тях.
Лана сви рамене.
- Може би са изключението, потвърждавашо твърдението, че никой не се ражда зъл.
Джесика отвори уста да каже нещо, но се отказа и бързо я затвори.
Известно време двете момичета просто седяха без да говорят. Лана отпусна глава на рамото на приятелката си и се загледа в реката. Дори самото й присъствие я успокояваше.
Вятърът се засилваше и скоро на хоризонта се появиха гъсти облаци, в началото само няколко бели, после цяла завеса тъмни.
- Нещо ново от Том?
Лана повдигна вежди изненадано.
- За него пък откъде се сети?
Джесика се подсмихна многозначително, но бързо отхвърли останалите мисли от ума си отговори просто:
- Ами трябваше да сменим темата и това беше първото, за което се сетих.
Лана не отговори веднага. Все така загледана в реката, без всъщност изобщо да я вижда. Спомни си първата си среща с Том Риддъл. Спомни си изражението му, когато му каза, че заминава за коледната ваканция и му даде своя подарък – едновременно за празника и за рождения му ден на 31 декември. Явно тъй като той самия оставаше в училището бе забравил за нейното заминаване, а тъй като вероятно никога не бе получавал подарък не го очакваше. И не бе подготвил нищо. Но Лана не се засегна. Тя занеше – както и всички останали – че Том е сирак, отраснал в сиропиталище и нямаше злато в Гринготс. Спомни си и блясъка в очите му миналата година, когато се срещнаха на гара Кингс Крос и му честити, че е станал Префект.
- Не, - отвърна тихо – нищо.
- Дори не ти отговори на писмото?
- Нито ред.
- Може да ти е писал, но Уинчестър да е изпуснал писмото. – предположи Джесика, без сама да вярва на думите си.
- Няма начин. Явно Том просто... не иска да ми пише.
- Може би няма въз...
- Стига, Джес.
Двете момичета останаха на пейката без да говорят, всяка погълната от собствените си мсили, макар всъщност двете да се тормозеха за едно и също.
Облаците вече се плъзгаха над близките къщи. Капна капка, след малко още една, после друга и друга, все по-начесто.
- Лана?
- Мхм?
Джесика взе шишето си кока-кола.
- Какво ще кажеш да тръгваме? Преди да е заваляло по-силно.
- Хайде. – кимна в отговор. Двете момичета станаха едновременно и тръгнаха към града.

Когато стигна до къщата си, Лана видя през отворените прозорци, че всички се бяха прибрали. Отвори вратата тихо, събу се и отиде директно в кухнята.
- А, ето те и теб. – най-сетне я забеляза майка й, когато влезе. – Вече си мислехме, че няма да се прибереш цял ден.
`О, нима изобщо сте забелязали, че ме няма?`
Приближи се до масата и видя, че на нея бяха струпани цял куп учебници, казан, рола хубав пергамент и няколко прекрасни пера, в средана стояха две клетки с чисто бели полярни сови в тях, а върху облегалките на столовете бяха преметнати нови мантии.
- Ходили сте до Диагон-али значи. –отбеляза Лана.
- Да. – отвърна майка и. – Ти още спеше, а момичетата бяха толкова нетърпеливи. Знае как очакваха този момент още откакто ти получи твоето писмо.
- Можех да дойда с вас и аз трябва да си взема някои неща. – каза Лана и веднага съжали, че бе издала на глас мислите си.
- Но ти винаги пазаруваш с приятелки. – намеси се г-н Фонтейн. – А и беше много рано, а всички знаем, че ти съвсем не си ранобудна.
Явно изобщо не се бяха сетили за закуската. Единственият случай, в който Лана успяваше да убеди дори себе си, че има хубаво семейство, което я обича.
- Решихме че така или иначе би предпочела да не идваш с нас. – обади се невинно Ерин.
Лана задържа няколко не особено мили отговора, които й идваха наум и се приближи да разгледа нещата на бизначките.
- Виж, имаме и нови куфари. – Ема посочи два големи куфара до масата.
- С кожа от змей.
- И се отварят само с парола.
- Както винаги еднакри. – отвърна им Лана и възможно най-милата си усмивка. А усмивките на близначките видим помръкнаха.
Г-жа Фонтейн усети напрежението и побърза да се намеси.
- Е, след като вече всички сме у дома, можем да закусим заедно.

У дома... Лана все по-трудно наричаше тази къща свой дом. Бе й далеч по-лесно да мисли по този начин за `Хогуортс`.

ІІ

1 септември 1938

Наближаваше 11 часа преди обед и както обикновено гара Кингс Крос в Лондон бе пълна с хора, бутащи колички или носещи тежки куфари в ръка, бързащи да хванат някой влак или да посрещнат някого.
Три деца, заедно с двама възрасти, една количка и – за изненада на всички мъгъли – една сова – се придвижваха бързо между пероните 9 и 10, а когато наближиха арката между тях се разделиха и накрая един по един пренинаха през нея.
Веднага щом се събраха отново на перон 93/4 семейство Фонтейн забърза към най-близкия вагон на `Хогуортс Експрес`. Г-н Фонтейн извади куфара на дъщеря си от количката й, заедно с кафеза на новата й сова и й ги подаде.
- Само след шаст години и вие ще се качите на този влак и ще отпътувате за `Хогуортс`, милички, недейте да тъжите. – обърта се г-жа Фонтейн към петгодишните близначки Ерин и Ема. Те й отвърнаха с още по-жални погледи, от тези, които бяха добили преди малко, а Лана внезапно забрави и последното дребно притеснение и изпита желание веднага да се качи на влака.
- По-добре да тръгвам. – каза тя рязко – Почти стана 11, а не ми се иска да тичам слде `Хогуортс Експрес` с тоя огромен куфар в едната ръка и кафеза в другата.
Близначките се закискаха.
- Рзабира се, върви. – отвърна г-жа Фонтейн, като прегърна дъщеря си за довиждане.
- Ще се видим на Коледа – каза г-н Фонтейн, подавайки ръка.
`Няма да се видим четири месеца, а ти просто ми подаваш ръка?` помисли си горчиво Лана, но направи усилие да се усмихне.

Вагонът, в който се качи, първият след този на префектите, беше абсолютно пълен и то все с ученици от последните курсове. Втория също. И третия. Чак в началото на последния откри няколко почти празни купета. В едно имаше близначки, вероятно 3-4 курс, при които бързо се отказада влезе, в друго три момчета се бяха скупчили до прозореца и явно наблюдаваха нещо, което никой друг не трябваше да види, по-нататък едно момче, четящо голяма книга, момиче и момче, които се целуваха...
Лана се върна малко назад и отвори вратата при момчето, четящо книга.
- Може ли? – попита тихо, но то изобщо не даде знак, че я е забелязало. Отказа се от идеята да пита втори път, примъкна куфара си до прозореца и се протегна да качи клетката на поставката над седалката, подпря я на ръба, надигна се на пръсти, но бе твърде високо, клетката се плъзна на една страна и падна на пода.
- По дяволите!
Совата изкряска уплашено, но бързо се съвзе и погледна нагоре изключително възмутено.
- Не е хубаво да ругаеш тага.
Лана подскочи, когато чу глас зад себе си.
- Изкара ми ангелите! – възкликна тя, като се обърна към момчето.
- Родителите ти магьосници ли са? – попита то.
Алана го погледна изненадана от внезапния въпрос.
- Да.
Щом отговори, момчето остави книгата на седалката до себе си, стана и ловко качи кафеза й, а след това се обърна към нея, подавайки ръка.
- Том Риддъл.
- Алана Фонтейн.
Ръката му беше студена, но въпреки това допирът й бе приятен. Лана го огледа, когато стана, а докато се сдрависваха се вгледа в очите му. Беше малко по-висок от нея, доста слаб, с красиво лице и тъмно сиви очи, от които й бе трудно да откъсне поглед. Вече бе облякъл хогуортската си униформа.
- Благодаря. – каза Лана след малко, кимайки към кафеза. Изпита леко разочерование, когато Том кимна, пусна ръката й и се върна на мястото си до прозоцета. Тя седна срещу него.
Беше оставил книгата и не я взе отново, вместо това се загледа през прозореца. Влакът вече потегляше. Лана бегло си спомни разочеровото си сбогуване със семейството си, но бързо го забрави. Изпита чувството, че Том чака тя да го заговори, но не занеше какво да каже. Погледна към книгата - `История на Хогуортс`.
`Бинго!`
- Четеш `История на Хогуортс`. – момчето кимна кимна, но не каза нищо.
`Ти пък какво очакваш` скара се Лана на себе си, `кажи нещо по-свясто!`
- Знам я на изуст откакто бях на седем. А баща ми така и не я прочете.
Струваши й се че я слуша, но продължаваше да гледа през прозореца. Поколеба се дали да зададе въпроса, който й дойде наум.
- Твоите родители магьсници ли са?
- Какво работа той? – попита Том почти едновременно с нея и най-сетне я погледна.
- Баща ми ли? Работи в министерството. В отдела за Международно магьосническо сътрудничество. – отвърна Лана, забравяйки за въпроса който самата тя беше задала.
- Министерството на магията. – каза тихо Том, сякаш на себе си, отклонявайки поглед за миг. – Рзакажи ми за него. – гласът му издаваше вълнение, което изненада Лана. Сигурно бе дете на мъгъли?
- Ами... – поколеба се от къде да започне. – Ходила съм там само веднъж. Най-много ми хареса атриума. Пода е от тъмно дърво, лъснат до блясък. Идеален за пързаляне по чорапи, ако питаш мен, макар че баща ми никак не беше очарован, когато му го казах.
Том седеше изправен, гледаше я право в очите и очевидно попиваше всяка нейна дума. След Министерството я попита за Гринготс, за Хогуортс, за семейството й, за Албус Дъмбълдор и Армандо Дипит, за `Свети Мънго` и Хогсмийт. Така и не отговори на нито един от въпросите, които Лана му зададе между другото, освен дали вече е научил някакви магии. Отвърна че умее някои неща, но не й показа нищо, а и тя не го кара.
Когато по обяд мина дамата с количката със закуските Том каза че не гладен, но Лана не се заблуди. Купи огромно количество сладки, сложи куфара си между седалките и ги изсипа върху него. Макар веднага да отвърна на поканата й да си взема спокойно каквото пожелае, като си избра голяма кутия тиквен пай, Том повтори че не е гладен, но в крайна сметка си взе от всичко. До края а пътуването останаха само две шоколадови жаби. Лана даде едната на Том и се смеси в тълпата в корида, като тайно се надяваше тя и спътникът й в това пътуване да бъдат разпределени в един дом.

С времето Лана разбра, че Том умее много повече от `някои неща`. Всъщност като че ли нямаше нещо, което да може да му се опре. С лекота усвояваше всяко ново заклинание, което учеха, а и не малко други. Лана бе по-добра от него може само в отварите. И като че бе единствената.
Том с лекота печелеше хората, начело с учителите – бе сладко дете, което се превърна в красив младеж, изключително умен и способен, проницателен и винаги учтив и внимателен. За никого не бе изненада, когато стана префект на Слидерин, заедно със Сюзън МакБейн. От всички момичета, които харесваха прекрасния Том Риддъл, тя бе най-смела в опитите си да го впечатли. Когато видя значката й на префект на Кингс Крис в началото на пети курс, на Лана внезапно й се прииска да я откъсне от мантията й и да й я завре в гърлото, а след това да я срита под влака, за да не цапа перона давейки се в собствената си кръв.
Въпреки че привличаше погледите на кажи-речи всички момичета в училището, за пет години никоя не се бе похвалила, че е имала и една среща с него. Дори Лана го заподозря само в един случай, в четвърти курс, когато самата тя излизаше с шестокурсник от техния дом, към който обаче чувствата й бързо изстинаха. Всъщност каквото и да изпиташе към някое момче никога не траеше твърде дълго и винаги се чувстваше почти виновна, когато си позволеше да се сближи по този начин с някого.
Много момичета гледаха Лана завистливо, макар че между нея и Том имаше много по-малко, отколкото те си въобразяваха. Между двамата просто съществуваше някаква особена хармония, която им позволяваше еднакво добре да планират номера за ученик от някой друг дом заедно с другите слидеринци, да се справят перфектно с общите задачи, които учителите им възлагаха, без споровете и грешките, които допускаха другите и да прекарват часове в библиотеката, четейки, без да разменят и дума.
През лятото си пишеха, като Уинчестър оставаше при Том, докато завърши своето писмо, защото той самият нямаше сова. Поне до онази юлска сутрин през лятото на 1943 година, когато се върна без отговор.

ІІІ

1 септември 1943

През нощта бе валяло много силно, но когато дойде изгрева, завесата от тъмни облаци бързо се отдръпна от небето. Само мокрите пътища и капките вода по листата, цветовете и тревата напомняха за дъжда.
Алана бе седнала на рамката на прозореца в своята стая, протворила очи срещу нежните лъчи на слънцето. Беше приготвила целия си багаж вечерта и смяташе да прекара сутринта и да остави цялата суета около заминаването на близначките на родителите си. За първи път на тази дата Лана нямаше търпение денят просто да мине. Да мине приготвянето на багажа, пътуването във влака, сестрите й да бъдат разпределени – във всеки друг дом, но не и в Слидерин – да мине и вечерята и да легне в голямото си меко легло със зелен балдахин, колони от къмно дърво с прекрасна дърворезба и топъл юрган с герба на дома, избродиран в сребърно.

Когато излязоха на Перон 93/4, Лана набързо се сбогува с родителите си и тръгна надолу по перона преди да поискат да `пази` Ерин и Ема във влака, още повече да решат, че имат нужда от развеждане из замъка.
По перона не видя никой от нейния курс и се качи във влака. Мина първия вагон, втория, третия, бутна още една врата и усмивка украси лицето й – Том се бе облегнал небрежно на вратата на едно купе със скръстени ръце, а срещу него бяха Адам Розие и Антонин Дохолов.
Приближи се и поздрави и тримата, но очите й веднага се насочиха към Том и срещна погледа му. Няколко секунди двамата просто стояха и се гледаха. Том Риддъл, висок, строен, чернокос, с красиво лице, с правилни черти и Алана Фонтейн, по грубо описание същата като него, като изключим че стигаше само до рамото му, но в същото време толкова различна. Том привличаше погледите на момичетата с външния си вид и умело печелеше симпатиите и на професорите и всички останали, но от него сякаш лъхаше студ. А Лана не пестеше усмивките си, докосването й бе топло, а леката руменина по бузите й напомняше за топлината на слънцето.
Погледът на Том се плъзна по мъгълската рокля на Лана, до новите й ботуши с висок ток, докато тя не откъсваше очи от лицето му. Проследяваше така познатите й черти отново и отново, опитвайки се да ги запечата в съзнанието си, за да може по-късно отново да го види, дори той да не е до нея. Забелязваше всяка дребна промяна, а когато видя как я оглежда се ядоса защо не бе проверила за стърчащи кичурчета коса или не бе облякла най-новата си рокля, макар да бе твърде официална за едно пътуване. Слидеренецът вече носеше хогуортската си униформа.
- Отивам в купето на префектите. – обърнта се той към Розие и Дохолов. – Ще се видим по-късно. – и подмина Лана без да я погледне. Сърцето й подскочи, когато я докосна леко по рамото докато минаваше покрай нея.
В следващия момент, развявайки дългата си руса коса, от купето излезе Сюзън МакБейн и ги подмина, почти без да ги погледне.
- Ако не беше колкото красива, толкова и надута... – каза Дохолов, загледан след отдалечаващото се момиче.
Лана изсумтя и взеле в купето, борейки се с желанието да фрасне някого.
Момчетата я последваха и така целият шести слидерински курс се събра в това купе – като се изключат префектите, разбира се. От едната страна бяха Алана и Джесика, заедно със Селест Багман, а от другата Ейвъри, Армарус Лестранж, Адам Розие и Антонин Дохолов.
- Опитваш се да се правиш на висока, а Фонтейн?
Лана се обърна и отвърна на дяволита усмивка на Адам Розие, след което погледът му отново се насочи към ботушите й.
- Защо? – попита тя с престорено притеснение. – Не ми ли стоят добре?
- Нищо не би могло да стои зле на тези крака. – дойде веднага отговорът.
Адам бе висок, макар и не колкото Том, с тъмна, почти черна коса, която винаги предизвикваше желанието на Лана да зарови пръсти в нея и очи, ясно сини като чистото лятно небе. Освен това бе бияч в куидичния отбор на Слидерин и се очакваше да наследи забележително богатство от баща си. Всичко това го правеше много привлекателен в очите на момичетата, дори и без да се налага да ги пленява с думи, в което много го биваше.
На коледния бал на професор Слъгхорн миналата година Лана бе приела да му стане приятелка, но след по-малко от три месеца пожела да се разделят. Винаги прекарваше добре с него, но когато я бе прегърнал, а тя срещнеше погледа на Том... нещо в нея трепваше и внезапно изпитваше желание да го отблъсне.
Постепено започна да осъзнава какво означава това чувство и да се чуди дали погледите на Том не означават че и той не е съвсем безразличен.

По време на вечерята Алана не пропускаше между продължаващото весело бъбрене да поглежда към Том. Той ядеше бързо и по-лакомо, отколкото си позволяваше обикновено колкото и да бе гладен, както на всеки първи септември. Откакто бе постъпил в училището, вече не можеше безнаказано да използва магия извън него и така бе загубил най-силното си оръжие срещу мъгълите в сиропиталището. Не беше съвсем беззащитен, но никак не му бе леко. Лана можеше да разпознае това всяка есен в сенките под очите му, в станалата му широка хогуортска униформа, в начина, по който ядеше на вечерята, в това че на моменти се замисляше и изглежадше сякаш умът му витае на много километри от Хогуортс и в тези моменти лицето му се изкривяваше от болка и омраза. И като го гледаше такъв, макар да не се усещаше, по нейното лице се изписваха същите емоции.

Изглежда почти никой от пети, шести или седми курс нямаше намерение да си ляга рано тази вечер. В тълпата Лана едва забеляза Том, когато вече бе на метър от вратата към момчешките спални. Повика го по име, но той не раегира, докато тя не препречи пътя му.
- Здравей. – поздрави тихо, дарявайки го с лека усмивка.
- Здравей.
- Как си? Има ли н... всъщност какво има? – попита Лана и доби загрижено изражение. Ако нещо се бе случило и го караше да страни от нея едва ли положението щеше да се промени, докато не разбереше какво.
- Добре съм. – отговори кратко Том.
Последва минута мълчание, през която двамата просто се гледаха. Лана си спомни как небрежно се бе облегнал на вратата на едно купе, точно преди за последен път да се спогледат така.
- Не ми писа това лято. – отбеляза без укор, дори без въпрос в гласа си.
- Да, съжалявам, мъгълите видяха Уинчестър и трябваше да го отпратя.
Лана бе готова да приеме това обяснение, но нещо й пречеше да го направи. Инстинктивно усещаше, че не й казва истината. Но как можеше Том да я лъже? Те винаги бяха честни един с друг, винаги.
- Искаш ли да се разходим до астрономическата кула и да поговорим? – попита с надежда.
- Не... Не сега. – отвърна Том и отвори вратата към спалните помещения. – изморен съм.
Лана кимна.
- Да, добре. Ами лека нощ тогава. До утре.
- Лека нощ.

ІV

Ала на другия ден, като и на следващия, и по-следващия в общата стая, в коридора, в час, дори в библиотеката, Том беше заедно с някой от другите слидеринци. С Лана разменяха по някоя дума, но не можеха да поговорят като преди, да се разходят до астрономическата кула, където преди с часове се излежаваха, наблюдавайки звездите, нито седнаха заедно в часа на Слъгхорн, за да направят най-добрата отвара, както правеха преди и обираха всички награди и похвали на професора.
Алана трудно намираше нещо, с което наистина да се разсее, затова 19 септември й се струваше хубав ден. Или поне отначало.

По време на закуската в Голямата зала, както всяка сутрин, през прозорците влетяха много сови, носещи писма и колети от близки и приятели. Лана и за миг не си помисляше, че може да получи да получи нещо от родителите си, въпреки че на Ерин и Ема редовно изпращаха колети. Когато едно мъничко писмо падна до чинията й, тя за миг се паникьоса, че майка й може да се е сетила за инструкциите, които бе пропуснала да й даде на Кингс Крос, а това бе последното, с което й се занимаваше – откакто се бяха родили близначките по-голямата им сестра често трябваше да се грижи за тях, да ги пази или просто да ги учи на това, за което тя преди бе имала частен учител, но явно за тях бе излишен. После обаче осъзна, че восъкът, с който бе запечатан плика имаше съвсем обикновен вид, вместо герба на семейство Фонтейн и това бе достатъчно доказателство, че не е от тях. Отвори го и извади отвътре обикновен малък лист от пергамент, сгънат на две. Написаната официално като писмо до дориктора бележка определяше на Лана среща в кабитена по Защита срещу Черните изкуства в полунощ. Подпис нямаше, но любопитството и желанието за разнообразие и нещо, което да я разсее, предизвика желанието на слидеринката да отиде.

Първият час на слидерин този ден зе История на магията, заедно с гриифндорци. Преподавателят професор Рипър бе много висок, но не това караше другите да отстъпват, правейки му път, независимо в класните стаи, в коридорите или на двора. Може би на младини лицето му бе било красиво, но от това не бе останала никаква следа. Израз на строгост и дори жестокост изписваха дълбоките му бръчки по челото, между веждите и покрай устата, както и срещащите се тук-таме по-малки. В действителност учеше възпитаниците си на всичко, което бе нужно да знаят за Историята на магията и бе абсолютно безпристрастен, заради което никак не харесваше професор Слъгхорн и неговия Слъг-кръг, но учениците не оценяваха това – забелязваха само безкрайните уроци и домашни, огромните изисквания, отнетите точки и получените наказания.
И този час, както не малко други, той диктуваше ли диктуваше, понякога казваше че няма нужда да зааписват следващите му обяснения, но всички знаеха, че точно за тях е най-вероятно да ги разпитва после и оставяха мастилени петна по пергаментите, опитвайки се да пишат достатъчно бързо – защото професорът никога не диктуваше бавно заради изоставащите и не повтаряше за изпусналите.
- Тъй като не разчитам на вашето въображение, обърнете на следващата страница, за да видите снимките. – каза той най-сетне и думите му бяха посрещнати с вълна от въздишки.
Лана остави перото в мастилницата, обърна страницата и разтръска ръка. Да можеше да го омагьоса да пише само... Но в часа на професор Рипър това не беше възможно.
- Измори ли се, скъпа? – попита някой.
Лана се обърна. Не бе имала време да забележи, че до нея седеше Алекзандър Еро – шестикурсник от Грифиндор, а също и капитан на куидичния отбор на дома си. Спортът бе оформил добре физиката му и макар в първи курс да бе висок колкото Лана, сега се издигаше с близо глава над нея, тялото му бе мускулесто, но въпреки това елегантно с мантиите. Чертите му бяха красиви и за почиталките на куидич играчи заемаше място в челната тройка – тънки, добре оформени устни, тръпчинки, които се появяваха дори когато говореше малко по-емоционално, тънък прав нос и тъмно кафяви очи, същите като въвсем късо подстриганата му коса, които сякаш излъчваха топлина. Еро бе и човека от Грифиндор, с когото Лана се разбираше най-добре.
- Гледай си работата. – отвърна му тя, макар че отвърна на усмивката му.
- Работата не се гледа, а се върши.
- Хей, не ми кради лафовете!
- Не ги крада, цитирам те. – Еро отново се усмихна. – Нали знаеш: `Подражанието е най-искреният вид ласкателство.`
Лана го изгледа учудено и се засмя с глас. Професор Рипър веднага се обърна със смъртоносен поглед.
`Опа...`
- Извинете, професоре. – каза веднага чернокосата слидеринка като си пое дълбоко дъх и задържа смеха си.
- 5 почки се отнемат от Слидерин за нарушаване на реда.
Лана зяпна от възмущение, както и още няколко слидеринци.
- Благодаря ти много. – просъска на грифиндореца до себе си.
- Моля, пак заповядай. – отвърна Еро с мила усмивка.
- Изглежда подстрекателите са двама.
`Двамата` почти подскочиха от острия глас на професора. Знаеха какво ще последва.
- Тъй като явно загубата на точки не ви стряска – наказани сте. Довечера, в 8, в кабинета ми.
Том погледна към двамата и Лана го усети, но когато когато се обърна към него, той вече гледаше към професора, който отново започна да диктува, преди повече от учениците да са успели за извадят перата си от мастилниците.

Две минути преди осем Лана засече Еро пред кабинета на професор Рипър.
- Не ми говори. – сряза го веднага щом видя, че отваря уста и влезе пред него.
- Подранихте. – отбеляза професорът, вместо поздрав, поглеждайки към часовника.
На Лана й дойдоха особено мили отговори наум какво да наприви като му пречи едноминутното им подраняване, но ги преглътна и поздрави с `Добър вечер, професоре!`, следвана от грифиндореца.
- За годините работа тук съм събрал доста домашни, изпитни работи и досиета. – посочи заместник директора към стигаща чак до тавана библиотека и купчините папки, струпани на пода пред нея. – Подредете ги и сте свободни. – и излезе от стаята преди Лана и Еро да са успели да си вдигнат ченетата.
Слидеринката въздъхна отчаяно.
- Мерлин, ще умра от глад в кабинета на професор Изкормвач, в компанията на един грифиндорец.
На грифиндореца обаче явно му беше забавно.
- Хайде де, можеше и да е по-лошо! – каза той с бодър глас, като потупа Лана по гъбра.
Тя присви очи заплашително.
- Вече ти казах – не ми говори!
- Но ти...
- Говорех на Мерлин, не на теб.
Еро се засмя, но не проговори повече. Ала след два часа, прекарани в абсолютно мълчание, яда към професора се оказа по-силен от яда към човека, понасящ същото наказание.
- О, мразя го, ще съмне преди да свършим. Да можехме само да ползваме магия! – отчаяно каза Лана.
Папките бяха омагьосани така, че трябваше да се подредят на ръка.
- Мислех че не ми говориш? – каза Еро.
- Не ти говоря.
- А, значи си общуваме чрез телепатия.
- Да.
Двамата се подсмихнаха.
- Ще закъснея. – издаде на глас мислите си Лана, поглеждайки към часовника.
Еро веднага доби заинтересован вид.
- За къде?
- Не ти влиза в работата.
Последва още минута на мълчаливо подреждане и грифиндорецът реши да пробва с нова тема.
- Мразиш ли ме?
Лана се засмя.
- В момента – да, определено. Слава Мерлин, че не си от моя дом.
Еро се подсмихна и я погледна особено.
- Не се притеснявай да ми благодариш. – учудения поглед на момичето срещу него го накар да продължи. Зарови се отново в папките, които временно бе оставил и заговори без да поглежда към нея. – Шапката искаше да ме прати в Слидерин, но аз категорично отказах. Не исках за нищо на света да съм в този дом. Вече знам че нямаше да е такава трагедия, но тогава... Е, добре ми е в Грифиндор.
- За какво говориш? Защо не си искал да бъдеш в Слидерин? – попита Лана, изпитвайки желание да го накара да спре да подрежда и да я погледне в очите. Мина минута мълчание, преди желанието й да се изпълни.
Еро седна срещу нея.
- Заради баща ми. Той е бил в дома на Змийския език. Оставил е мен и майка ми още преди да се родя и... е, сещаш се...
Настана мълчание. Ако професор Рипър ги бе видял така, да се седят без да правят нищо, сигурно щеше да ги накаже за още два дни.
Еро въздъхна.
- Виж, ако искаш върви на тази среща или каквото е там. Аз ще се оправя тук. Рипър няма да дойде.
- Професор Рипър, Алекзандър – поправи го Лана по начина, по който Дъмбълдор винаги го правеше. – Чак в 12 е, няма смисъл да тръгвам толкова рано.
До 12 без 10 двамата продължаваха да подреждат безбройните домашни, контролни ( които професора винаги искаше учениците да му връщат, след като видят оценките и грешките си – а такива винаги имаше ) и досиета ( личните на заместник директора за всеки ученик, съдържащи всяка получена оценка и наказание, както и бележките, които си водеше ). Разбира се купчината свършваше с тези, постъпили в Хогуортс годината, преди Лана и Еро.

В 11:50 Лана пожела лека нощ на грифиндореца и тръгна към кабинета по ЗСЧИ. В 11:59 зави по коридора на третия етаж, където се намираше той. За миг се зачуди защо изобщо е дошла. Беше глупаво. Можеше да е капан, номер, можеше някой да я нападне в гръб или просто така и да не се появи. Спря на няколко крачки от вратата и обмисли положението, но не откри истински довод против, затова влезе в стаята и затвори вратата зад себе си. Чу че тя веднага се заключи, но не обърна внимание, можеше да я отключи без проблем. Нямаше запалена нито една факла, но светлината от пълната луна влизаше през високите прозорци и за човек свикнал с тъмнината това беше достатъчно.
Адам Розие седеше на учителското бюро, тъмните му очи следяха и най-лекото й движение.
- Ето те и теб. – поздрави той с усмивка. – Моля, седни.
Лана отвърна на усмивката му. Розие със сигурност не беше най-безопасния човек в училището, но го познаваше, още повече след почти тримесечната им връзка и знаеше какво да очаква от него. Освен това може да бе талантлив магьосник, но не колкото нея, може да бе силен физически, но твърде нежен и забиеше ли нокти в кожата му Лана, завиваше от болка.
Седна върху чина и кръстоса крака, макар че се изкушаваше да се излегне и да ги качи върху бюрото.
- Какво искаш, Адам? Едва ли е помощ да приготвиш Амортенция.
Усмивката му стана по-широка.
- Бих я използвал единствено за теб. – отвърна той.
Добре, това вече беше притеснително. Вярно, че тя бе пожелала да се разделят, но пък той никога не беше давал признаца да я приема като нещо повече от многобройните си фенки. Макар че бе виждала сегашния пламък в очите му и преди...
- Говори направо. – каза Лана, като напълно отхвърли идеята да легне на чина. – Изморена съм и имам нужда от сън.
Розие се наведе напред, оглеждайки я от главата до петите.
- Да, наистина изглеждаш изморена. – отбеляза той. – Но пак си толкова красива. – направи кратка пауза, преди да каже бавно. - Липсваш ми.
- Мислех че се разбрахме да останем просто приятели.
- Нима не изпитваш абсолютно нищо? Не мислиш за мен? За доброто старо време? Беше ни много хубаво заедно.
- Да, беше, но... Адам, аз... виж,...
Следеринецът рязко се дръпна назад.
- Има друг, нали? Кой е той? Еро? Риддъл?
- Няма да търпя да ми правиш сцени. – просъска Лана. - Не се опитвай да ми държиш сметка, нямаш това право. – гняв и болка се смесиха в нея, но не пожела и да се замисли защо се бе почувствала така. Просто стана и тръгна бързо към вратата.
- Чакай! - Адам я настигна точно когато отключваше. Хвана я за ръката и я обърна към себе си. Лицето му бе изкривено от гняв, но се овладя.
- Пусни ме!
- Съжалявам, знам че нямам право. Но...
- Ревнуваш.
- Да.
- Причиняваш ми болка, Адам.
Той бавно я пусна, но пристъпи по-напред. Вдигна ръка към лицето й, но преди да успее да я докосне, тя се обърна, излезе и тресна вратата зад гърба си.

Така значи. Искаше я този, когото тя желаеше само за приятел, а онзи, когото желаеше истински, не я искаше дори за партньор по отвари.

Потънала в мислите си, Лана не бе особено предпазлива. Бе направила магия, която правеше стъпките й абсолютно безшумни още щом излезе от кабинета по транфигурация и слизаше бързо по едно от тайните стълбища, когато излизайки през гоблина, който закригаваше изхода, се блъсна в някого и падна на пода. Том Риддъл изникна сякаш от въздуха и залитна, но успя да се задържи прав.
Преди някой от двамата да каже нещо, на ъгъла изникна Аполион Прингъл, училищният пазач, и се насочи бързо към тях. Вървеше леко прегърбен, както винаги, което го правеше да изглежа по-стар отколкото бе, както и рядката му кестеняво-сива коса, сухата му кожа и множеството дребни бръчици, покриващи лицето му. Единствената излъчваща живот част от него бяха бледо сините му пронизващи очи, винаги зорко следящи всичко, ставащо около него.
Устните на Лана изписаха беззвучно `Опа...` и се изправи бързо, придавайки си невинно изражение.
- Риддъл, Фонтейн, къде ходите по това време? – извика пазача, още преди да е стигнал до тях.
- Библиотеката, сър. – отвърна Том, показвайки му малка книга, която Лана не бе забелязала по-рано.
Пазачът на Хогуортс спря пред тях и ги погледна изпитателно.
- Заедно ли сте ходили там? – попита.
Лана погледна към Том. Само трябаше да каже `да` и всичко щеше да бъде наред. И двамата щяха да се измъкнат. Прингъл бе известен с лошия си нрав, но тъмнокосия слидеренец бе успял да го спечели някак.
- Не. – отвърна твърдо младият Риддъл. – Бях сам. Не знам къде е ходила Фонтейн.
Прингъл кимна и пусна Том. Лана го проследи с поглед докато се отдалечаваше - в посока противоположна на Общата стая на техния дом, макар тогава да не се усети за това. Не можеше да повярва на ушите си. Не беше кой знае каква лъжа. Не рискуваше нищо. Явно просто не желаеше да й помогне по някаква причина.
- Е, г-це Фонтейн – гласът на пазача я върна към реалността. – Ако нямате някакво друго добро обяснение, ще се наложи да ви накажа.
`Хехе, как точно ще ме накажете, палавнико?` помисли си Лана и едва сдържа усмивката си. Отвори уста да отговори, като се молеше Еро вече да е приключил с подреждането и да е напуснал кабинета на професор Рипър.

V

12 май 1943

Лана спря пред вратата. Пое си няколко пъти дълбоко дъх и премисли още веднъж какво точно и как да каже. Беше твърде важно, не можеше да се провали.
Почука леко. Преди да си представи провала си – отново - отвърте се чу `Влез` и слидеринката отвори вратата с лъчезарна усмивка на лицето. От бързането и вълнението бузите й бяха поруменяли, а очите й светеха и без да й обърне внимание, през ума на директора примина мисълта, че с влизането си тя огря кабинета като слънце.
- Здравейте, директоре. – поздрави Лана. Реши да не казва `Добър ден` за да избегне вероятността да чуе в отговор `не чак толкова добър` или дори да даде възможност на човека срещу нея да си го помисли.
- Здравейте, г-це Фонтейн. – отвърна Армандо Дипит и несъзнателно отвърна на усмивката й. – Седнете, седнете. На какво дължа това посещение?
Лана седна грациозно на един футьойл пред бюрото и доби сериозно изражение.
- Професоре, имам нужда от вашата помощ. Вие сте единственият, който може да ми помогне.
Реакцията бе мигновена – директорът се изпъчи малко, след което се наведе леко напред с очевиден интерес.
- Кажете, Фонтейн, какъв е този случай?
Лана не отговори веднага, изчаквайки любопитството му да се усили още повече. Въпреки че бе ужасно напрегната и беше и забавно. Том я бе насочвал как да открива слабостите на хората и с времето тя усвои това умение, което винаги й бе от полза, когато искаше да получи нещо от някого или да го накара да направи нещо дори само подтиквайки го, без да казва и една директна дума, а понякога просто... за развлечение.
- Става дума за разрешителното на Том Риддъл да посещава Хосмийт.
Директорът леко се смръщи и се отпусна назад в стола си.
- Тук не мога да ти помогна, знаете че...
- Че родител или настойник трябва да подпише? Но кой? Том няма родители. Онези жестоки мъгъли от сиропиталището дори не са разбрали за какво става въпрос, преди да му откажат. – Дипит изглеждаше напрегнат, но за щастие Лана не откри върху лицето му досада или гняв. – Професоре, докато учениците са тук, в Хогуортс, те – т.е. ние сме под ваша упека, нали? Така че докато Том е тук, на практика вие сте негов настойник. – зачака отговор, преди да продължи, като се опитваше да диша нормално.
- Ами... предполагам сте права, но... Няма да е честно.
- Спрямо кого? Някой от другите ученици, които остават самички в замъка, докато всичките им приятели купуват бонбони в промишлени количества и пият бирен шейк?
Дипит изглеждаше разколебан, но не и убеден.
- Все пак настойниците му са отказали да го пуснат.
- Те са мъгъли, директоре. И мразят Том, защото е магьосник. Дори не са се поинтересували за какво става дума, когато ги е питал, просто са му отказали. Не биха отвърнали внимание и ако някой друг позволи. Всъщност не е нужно изобщо да разбират.
Придаде на лицето си възможно най-милото и тъжно изражение. Наблюдаваше вниматлно Дипит и едва се сдържаше да не реагира по никакъв начин на малките промени, които забелязваше в изражението и погледа му.
- Моля ви. – каза тихо.
Директорът стана от стола си и направи няколко крачки бявни до прозореца, после се върна обратно, без да седне. Лана чакаше напрегнато.
- Ще видя какво мога да направя, г-це Фонтейн. Свободна сте.
Изправяйки се, следринката за миг се загледа в единия крак на бюрото, да не би тържествуващият й поглед да обърка нещата, а когато вдигна очи дари Дипит с още една сияйна усмивка.
- Благодаря ви, професоре. Приятен ден.
- Приятен ден, г-це Фонтейн.

Щом излезе от кабинета Лана подскочи от радост, а когато на закуска на следващата сутрин получи сова с подписаното разрешително на Том и кратка бележка от директора го направи отново. С широка усмивка забърза към Общата стая, където Том вече бе отишъл. Той седеше на едно кресло пред камината и пишеше вече четвърти пергамент за домашното по Защита срещу Черните изкуства.
- Привет, Томи. – поздрави весело тя, сядайки срещу него.
Той я погледна с недвусмислен израз в очите. Лана се засмя.
- Да, знам, ако някой друг те нарече така ще го фраснеш.
- Всъщност бих го прокълнал. – отвърна Том и се наведе отново над съчинението си. – Понякога звучиш като мъгъл.
- Просто съм свикнала да използвам някои мъгълски изрази. И да слушам малко мъгълска музика. В началото го правех за да дразня наште, нали знаеш, побъркват се на тая тема.
Том кимна едва забележимо. Лана му беше разказвала много неща от живота си, макар той да й бе казвал твърде малко. Бе му казала и за онзи сълнчев летен следобед, когато родителите й я бяха сварили да играе с мъгълско дете. Забраняваха й да общува с други, освен децата на магьосници на улицата – Джесика Хадли и момче с испанско име, които вече не помнеше, и което бе заминало за Испания малко след петия й рожден ден. Лана нарушаваше това правило, но само когато родителите й бяха извън дома. Един ден обаче се бяха върнали по-рано и я свариха да играе на Не се сърди човече с Мартин Бейл. Веднага скочиха изплашени. Майка й отстъпи назад и застина, когато баща й влетя в стаята, блъсна Мартин, крещейки му да се маха от дома му и удари Лана за първи и последен път в живота й. Сълзи се стичаха по бузите й, но от удара му залитна, падна на земята и внезапно спря да плаче. Г-н Фонтейн сякаш се стресна за миг, но после я повлече нагоре към стаята й и дълго й крещя. Лана не помнеше почти нищо от думите му, само как трепери, свила се до стената въхху леглото си и как дълго плака, след като той си тръгна. Цял месец не й беше позволено за излиза от къщи.
Лана тръсна глава, за да се отърси от спомените.
- Том, имам изненада за теб.
Слидеренецът повдигна вежди в знак че я слуша като не спираше да пише.
- Твърде важно е, за да го научиш така, а после всеки път да го асоциираш с това безкрайно досадно домашно.
Том се подсмихна леко, довърши изречението си и вдигна поглед. Лана му подаде разрешителното. Той го взе, отпусна се назад в креслото и го прочете. После още веднъж. И още веднъж. Погледна Лана невярващо с леко отворена уста.
- Как... как успя?
- Мислиш че само ти можеш да бъдеш убедителен ли?
Том отново прочете разрешителното. На лицето му бавно се изписваше все по-широка и по-широка усмивка, а когато отново вдигна поглед очите му светеха.
- Благодаря ти. – промълви той.
- Винаги си добре дошъл. – Лана сияеше почти колкото него. – Е, знам че си ходил и преди в Хогсмийт, – продължи тя съвсем тихо, за да не ги чуе някой, макар че повечето ученици все още закусваха в Голямата зала. – но този път ще е законно. И с компания. Ако искаш и с мен.
Том, който наблюдаваше разрешителното сякаш очакваше всеки момент да изчезне, вдигна очи и я погледна особено.
- На среща ли ме каниш, Фонтейн? – попита той шеговито.
- Амиии – предстори се Лан на дълбоко замислена – нали се води че не познаваш селото ще ти трябва водач. Евентуално. Ако искаш. Ако нямаш някой друг наум.
Сърцето й в очакване на отговора ли биеше толкова силно или просто бе получила аритмия?
- Всъщност нямам. – отвърна Том. – Най-малкото защото никой не знае, че ще идвам.
- Да ги изненадаме. – усмихна се заговорнически Лана.
- Да ги изненадаме.

Съботата дойде само след два дни, макар на изпълнената с нетърпение Лана й се сториха като две седмици.
Двамата с Том станаха и закусиха, както обикновено, но след това се облякоха за нула време и се срещнаха в Общата стая точно в 10:55, както се бяха разбрали. Лана сияеше и Том се осмели да последва примера й, макар и само докато излязоха в коридора.
- Е, готов ли си? – попита го тя когато стигнаха до вече доста пълната Входна зала.
- Разбира се.
И двамата се запровираха през нея, предреждайки се ловко. Когато стигнаха до вратата, къде пазачът не пускаше никого преди да е видял разрешителното му, двамата се спогледаха с една и съща мисъл наум. И се оказаха прави – кокато Прингъл стигна до Том понечи да каже нещо, но после видя разрешителното, прочете го два пъти и накрая го пусна, мръщейки се..
- Какъв му е проблема?! – възкликна Лана щом се отдалечиха достатъчно.
- Нищо лично. Просто се дразни, че съвършеният ред е бил нарушин – аз не би трябвало да имам разрешително.
- Значи просто е маниак на тема ред?
Том се засмя.
- Нещо такова.
Тъй като всички бяха малко или повече развълнувани и нетърпеливи да стигнат в Хосмийт, малко хора обърнаха внимание на Том. Но когато слезе от каретата, заедно с Лана и двамата тръгнаха по улиците на селцето, привлече доста изненадани погледи, но никой така и не се осмели да го попита. Лана се зачуди какво ли би отговорил.
Прекараха часове обикаляйки навсякъде, купиха си няколко неща за училище и две торбички със сладки, които можеха да ядат цял месец. Най-накрая се умориха и решиха да изпият по една медовина в Трите метли.
- Не пазаруваш като някой, който няма пари. – отбеляза Лана, откъсвайки поглед от сервитьорката, мадам Жизел, която незнайно защо й лазеше по нервите въпреки цялата си учтивост и лъчезарност.
- Е, що се отнася до нещата за Хогуортс, използвам училищни пари. – отвърна Том, барабанейки нетърпеливо с изящните си дълги пръсти по масата.
- А запаса сладки, достатъчен да зарадва всички деца в някоя малка държава?
Мадам Жизел се върна и постави две халби с медовина на масата като едва погледна Лана, но за сметка на това дари младия Риддъл с чаровна усмивка като го оглеждаше. Отново.
- Ще желаете ли още нещо? – попита тя увивайки около пръста си една от русите си къдрици.
- Не. – отсече Лана.
Севитьорката се обърна към нея, огледа я критично и с последна усмивка към тъмнокосия слидеренец се насочи към друга маса.
- Това не беше особено учтиво. – тихо каза Том.
Лана изсумтя.
- Видя ли я как те зяпаше? Трябва да е с поне 10 години по-стара от нас! И е омъжена. За собственика на заведението, който е ей там. – посочи към бара.
- Е, не е чак толкова стара. Пък и нищо не е направила, просто бе учтива.
- С теб!
- Алана Фонтейн, ревнуваш ли?
Лана почти подскочи при тези му думи. Да, вече бе осъзнала че желанието й да прокълне сервитьорката с магия за неизлечими брадавици по цялото й лице и тяло определено бе признак на ревност. Но не можеше току тъй да си признае... С усилие си възвърна самообладанието и отвърна съвсем спокойно.
- Че защо да ревнувам?
Вместо да каже нещо, Том надигна халба за наздравица и отпи голяма глътка. Лана се усмихна и вдигна своята халба, но докато пиеше се ядосваше на себе си. Погледа на момчето срещу нея казваше всичко, което бе премълчал.
Но, в крайна сметка, това си имаше и добра страна. След като започваше да осъзнава чувствата си към Том, Лана трябваше някак да му ги покаже, да му припомни, че освен негова приятелка е и привлекателно момиче, да го спечели.
Дълго бе обмисляла положението, включително и възможността връзката им да завърши ужасно, да развалят приятелството си завинаги. Но случаи като този със сервитьорката й вдъхваха смелост – знаеше че не би могла да го понесе да го гледа с друга, ревността, която изпитваше, направо я влудяваше понякога. А и бе неспособна да си представи друг мъж, когото би могла да желае повече – Том притежаваше всичко, което тя би могла да желае, той беше необикновен, уникален, единственият.
Том остави халбата и се наведе, със заговорническа усмивка, през масата, а през съзнанието на момичето за миг премина представата как я целува.

* * *

Настоящето

Лана успя като по чудо да се измъкне от второ наказание същия ден. Обясни на Прингъл за първото и го заведе до празния кабинет, със съвършено подредена библиотека. За нейн късмет пазачът на Хогуортс и учителят по Трансфигурация не се харесваха особено. Когато каза на Прингъл, че професор Рипър ще потвърди казаното от нея, той направи кисела физиономия и заяви, че ще пита със сигурност, а тя да отива директно в Общата стая.
Когато се прибра тази вечер, на Лана й се искаше да поговори с най-добрата си приятелка, но тя спеше и реши да не я буди. А когато Джесика се пребори със сънливия мързел и се обърна, Лана вече бе заспала.

След обяд на следващия ден, в Общата стая, Лана седна до Джесика с трагично изражение. Всички имаха часове или бяха навън да се порадват на учудващо топлия ден и в стаята нямаше никого, освен тях двете.
- Умишлено го прави. Отбягва ме. Понякога дори не ме поглежда!
Джесика остави книгата, в която се беше зачела и я погледна тъжно.
- Здравей и на теб. – каза тя и спря, като се чудеше как да продължи.
- Не се опитвай да измисляш обяснения. – отговори Лана на незададения въпрос.
- Имаш ли идея защо?
- Ами... – идваха и различни неща наум, но й костваше невероятно усилие да започне да говори. - може би след онази почти-среща в Хогсмийт... може би просто не иска да се сближаваме, а аз... о, по дяволите! – покри лицето си с ръце, неспособна да спре сълзите. Тя никога не прачеше, никога! А сега Том Риддъл я караше да губи контрол. Очите й едва се отделяха от него, когато бе в стаята, сърцето и биеше сякаш е играла в куидичен мач дори само когато се приближеше до него, мисълта й се пренасочваше от уроците или разговорите с други хора към него, а сега бе неспособна да се сдържи да не заплаче. Чувстваше се тъжна, ядосана, объркана, отчаяна, самотна...
- Може би така е по-добре. – каза предпазливо Джесика, като я прегърна силно. – Той... понякога тръпки ме побиват от него. Пък и ти сама си ми казвала, че на моменти те кара да се чувстваш като `Бюро информация`. `Мисля че ако не се бях оказала такъв полезен източник на информация още първия ден, нямаше така да се сприятелим.`, така ми каза, помниш ли?
Лана се изправи рязко. Желанието й да сподели се изпари изведнъж. Не искаше да слуша. Но не искаше и да се кара с Джесика, за това не каза нищо. Различните емоции, които изпитваше, я убиваха, но не можеше да каже нищо на глас. Не искаше да говори за това дори с най-добрата си приятелка, затова просто заяви че има работа и излезе бързо, преди Джесика да успее да реагира.

VІ

Лана чакаше часа по Защита срещу Черните изкуства да започне и – което бе по-важно – Джесика да дойде. За нейна радост тя скоро се появи и се приближи с усмивка.
- Може ли?
- Разбира се, сякай. – покани я Лана и заговори направо по същество. - Извинявай за снощи. Просто не можех да слушам как `така е по-добре` `нищо няма да се получи` и `трябва да го забравя`.
- Да, в общи линии така смятах да продължа. – усмихна се отново Джесика. – Извинена си. – извади тежкия учебник, мастилница, перо, един празен пергамент и домашното. – Това означава ли че смяташ да предприемеш нещо?
Лана въздъхна тъжно.
- Освен ако не получа любовна амнезия в най-скоро време... Само че не знам какво. Не мога просто да го съблазня като всяко друго момче.
- Е, ти го познаваш.
- А ти така и не се усмели. Не разбирам какво имаш против него.
- Казвала съм ти, нищо против, просто... има нещо в него, което ме кара да искам да съм по-надалеч.
Професор Мерисот влезе и всички разговори спряха. Единствено тя, Дъмбълдор и Рипър предизвикваха такава тишина с появата си, но по различни причини. Професорът по Трансфигурация беше обаятелен и вдъхваше уважение, учителят по История на магията започваше да отнема точки за нарушаването на реда още преди да е започнал часът, а Галатеа Мерисот обичаше децата повече от всичо на света и тъй като нямаше свои, цялата й обич бе насочена към възпитаниците й в Хогуортс и те й отвръщаха със същото. Бе много възрастна, никой от учениците не знаеше колко точно, но с всеки свой жест показваше завидна енергия. Кожата и бе учудващо гладка, а млакото бръчки, които все пак имаше, придаваха на лицето й израз на постоянна блага усмивка. Само дълбоко в черните й очи се четеше някаква стаена мъка. Щом я видеха за първи път много от учениците се чудеха как старица с такъв вид би могла да ми преподава точно по Защита срещу Черните изкуства, но с времето се уверяваха, че наистина си разбира от предмета и освен че знаеше теорията, имаше и личен опит, макар никога да не разказваше за него.
- Да поговорим след часа? – прошепна Лана.
- Дадено.

Но вместо да й олеква, признавайки мсилите и чувствата си на глас, Лана усети, че менгемето, в което сякаш бе хванато сърцето й, се затяга. Общата стая започна да се пълни и тя реши да отиде в библиотеката – все щеше да намери някоя книга, която да й отвлече вниманието през свободния час, който имаше, преди Древни руни. Но едва стената се затвори и гледката пред нея я накара да замръзне. Малко по-надолу по коридора Сюзън Макбейн се опряла гръб о стената, а Том се бе надвесил над нея с една ръка малко над нивото на рамото й. Щом я усетиха и двамата погледнаха към Лана с гневни изражения. Не можа да разбере дали бяха ядосани от нейната поява или нещо друго, но и не попита. Обърна се и се затича по коридора в противополжната посока с отчаяното желание единствено да се скрие някъде, където никой не може да я открие. Мина през едно от тайните стълбища, което водеше от първи направо до седмия етаж. Когато се усети къде е се огледа за грифиндорци, ала за нейн късмет коридорът беше пуст. НаоИмаше обаче една врата, която не бе виждала преди. Или просто не се обърнала внимание? Все пак освен за посещение при директора или час по Вълшебство почти не стъпваше на този етаж.
Приближи се бавно, като не спираше да се ослушва. Отвори вратата и ахна от изненада – стаята, в която влезе, бе дълга, с библиотеки от пода до тавана по двете странични стени, а в дъното в голяма камина гореше буен огън, пред който бе разположена кръгла стъклена масичка и голям пухкаф футьойл.
Стаята, в която влезе, бе не много широка, но дълга, с библиотеки по двете странични стани, стигащи от пода до тавана. Буен огън гореше в голяма камина в дъното, а пред нея имаше малка кръгла масичка, футьойл и пухкаво киличе само на сантиметри от пламъците. `Като библиотеката, но много по-хубаво` помсили си Лана и започна да разглежда книгите. Имаше всякакви книги със заклинания и отвари, исторически, художествена литература... След половин час избра един дебел том, посветен на най-редките и надарени с най-голяма магическа сила същества. Никой не я обезпокои.
Вечерта отново се върна на същото място, но стаята я нямаше.

- Къде изчезна? – попита я Джесика, когато се върна в Общата стая. – Не сега, на обяд. Търсих те в библиотеката, но Джайлс каза, че изобщо не си ходила там.
- Ами... бях в една стая, която не съществува. – и й разказа за Том и Сюзън, за вратата, която преди не бе виждала и която не намери повече.
- Е, винаги можеш да се върнеш при Адам. – изтърси Джесика най-неочаквано.
Лана се засмя.
- Как само превключваш темите! Какво общо има Розие с Том?
- Нищо и точно това му е хубавото. Той те харесва, не му трябва амортенция за това, беше много щастлива, когато бяхте заедно...
- Разбира се, Амортенция!
Този път Джесика се изненада за какво говори приятелката й и я погледна изненадано.
- Не, не, няма да му дам амортенция точно, не е начина, не искам това... – заговори тихо Лана като прехвърляше бързо през ума си всички отвари, които знаеше.
- Чакай, чакай, за какво говориш?
- Има два варианта за поведението на Том. – отговори чернокосата слидеринка, след като прехвърли още двайсетина отвари на пръстите на ръцете си. - Или не ме иска или иска да скрие чувствата си. Нали ти казах онзи ден как се блъснах в него, когато Прингъл едва не ме наказа - не се връщаше от библиотеката и после не тръгна към подземието. Крие нещо и може би просто не иска да знам какво. Налага се да използвам тежката артилерия, а в какво ме бива най-много – в отварите. Просто трябва да намеря някоя, която да ми разкрие истинските му чувства.
- Като веритасерум?
- Нямам в предвид точно това.
Лан апочти скочи от дивана и тръгна бързо към изхода на Общата стая.
- Хей, къде отиваш? – извика Джесика, обръщайки се след нея.
- В библиотеката, разбира се!

Лана прекара цялата вечер на една маса с куп книги около нея, търсейки подходящата отвара. Тръгна си чак когато Джайлс - библиотекаря - я изгони и едва успя да вземе половината книги, които бе извадила, под предупредителния му поглед. Дори не бе сигурна какво точно търси и това успожняваше положението.
Вечер пускаше завесите около леглото си и четеше дебели томове със заглавия като `Отвари за сърцето и душата`, `Как да вземете контрол над чувствата – магии, проклятия и отвари`, `Отварите, които не всеки може да направи`, както и такива с по-обикновени заглавия, но след като и на петата нощ не откри нищо беше на път да се отчае. За да не става подозрителна и за Джайлс, и за другите ученици, Лана се промъкваше нощем за да връща старите книги и взема нови.
Чак на шестата нощ най-сетне заспа с усмивка на лице – бе открила съвършената отвара.

- Открих съвършената отвара! – обяви развълнувано тя на следващата сутрин, подавайки на Джесика `Свръхсилни отвари`. – Чети направо ефекта.
- `Отварата пробужда или засилва подтиснатите чувствата на изпилия я така, че той става на практика неспособен да ги скрие.
Внимание! Да не се прилага два пъти върху един и същи човек.`
Двете седяха известно време в мълчание. Джесика прочете и останалото два пъти и безпокойството й се изписа по лицето й. На цвят отварата трябваше да стане от много тъмно червена до тъмно лилава, в зависимост от силата й, а ако бе близо до втората граница можеше да надвие действието на други отвари, засягащи чувствата, дори на най-силния любовен елексир – Амортенцията. Имаше трудни за набавяне съставки и бе трудня за приготвяне, но Джесика вярваше, че приятелката й няма да им апроблем. И това якараше да се тревожи още повече.
- Сигурна ли си... че искаш да я използваш?
- Да. Това е точно каквото ми трябва. – заяви уверено Лана.
- Но...
- О стига, не се опитвай да бъдеш разумната ми половина! Тъй като професорите се постараха да запълнят всяка свободна минута през деня, последните пет нощи с часове будувам, преглеждайки кой знае колко томове - няма по-подходяща от тази. – погледна с надежда към момичето срещу себе си, но не видя промяна в изражението й. – Не мога да остана вечно в това положение, трябва да направя нещо. `Това не е амортенция, ако субектна не изпитва определено чувство, тази отвара няма да го създаде.` - цитира една от забележките набързо. - Т.е. ако Том... ме харесва, тази отвара ще ми го покаже и... е, развий собственото си въображение нататък, ако ли не – поне ще знам със сигурност и ще мога да продължа напред. Някак си...
Джесика я гледаше напрегнато и се чудеше какво точно да каже.
- Виж... може нещата да се променят сами.
- Кои неща да се променят сами?
- Ами... с Том. А може вече да дса се променили, нали каза че си го видяла със Сюзън. А може просто да е в кофти период – повиши глас, защото видя че Лана се кани да я прекъсне. – да е станало нещо, за което не знаеш и не иска да знаеш. И скоро отново да излезете на разходка до астрономическата кула посред нощ.
- Ти сериозно ли?
- Просто мисля, че действаш твърде емоционално...
- Разбира се, че действам емоционално! – избухна Алана. – Нали точно за това е всичко! Нали за това Том толкова ми липсва и ме убива, че почти не ми говори, и искам да удуша Сюзън Макбейн, и...
- Разбирам, просто не искам...
- О, Джес...
- Дай време на събитията да се развият сами. Моля те, поне... поне един месец – един месец не прави нищо, след това ще ти помогна с отварата. До първи ноември.
- Това не е точно един месец.
- Но е точно началото на ноември.
Ентусиазмът постепено напусна лицето на Лана и бе заместен от тъга.
- Ако искаш да ме измъчваш защо просто не ми приложиш Круциатус като нормален психопат?
Джесика се засмя, но бързо върна сериозното си изражение.
- Съгласна ли си?
Минаха няколко минути, преди чернокосата слидеринка да отговори. Обмисли всичко отново и накрая се съгласи, още преди да го изрече на глас, че ще е най-добре да изчака. Може би приятелката й имаше право и всичко щеше да се оправи, без да се налага да използва свръхсилна отвара. Може би наистина бе твърде емоционална.
- Добре, ще изчакам.
Джесика взе книгата с отвари и тъй като беше единствено копие в библиотеката, Лана нямаше как да се изкуши да направи нещо преди да е дошъл първи ноември.

VII

На Лана започна да й се струва, че времето се влачи. Поглеждаше вечер към календара в общата стая и не можеше да повярва, че са минали само два дни, пет, седмица... И всички те минава по един и същи начин – закуска, часове, обяд, часове, вечеря, домашни и в петък час по Астрономия. Том продължаваше да се държи по същия начин и двамата се отдалечаваха все повече и повече. Но бе постепено и някак естествено. Ако не вярваше на шестото си чувство и не го бе видяла и втори път да се разхожда след вечерния час, при това с Антонин Дохолов, би й се сторило, че двамата са като обикновени приятели, които просто порастват, поемат по различни пътища и започват да се отдалечават.
Един-два пъти мина по коридора на седмия етаж, но изчезналата стая така и не се появи отново. Куидичния сезон започна с мачове на Грифиндор срещу Рейвънклоу, Рейвънклоу срещу Хафълпаф и Хафълпаф срещу Грифиндор, тъй като поради смърт в семейството слидеринсият капитан, ученик от седми курс, замина за няколко седмици у дома и Слидерин помоли за отлагане на своите мачове. Двете посещения в Хогсмийт бяха приятно разнообразие, но когато първия път влезе в `Трите метли`, Лана си спомни за последното си посещение там и сервитьорката, която отново започна да флиртува с Том и това не я накара да се почувства никак по-добре. Втория път се възползва от това че Селест бе болна и остана с нея в замъка.

31 октомври 1943

За първи път тази година Лана се успа, въпреки че Джесика, Селест и часовникът й бяха напривили всичко възможно да я събудят навреме. Но след безкрайната седмица на тежки уроци и километрични домашни, тази неделя беше единствената й възможност да се наспи и закъсняваше вече с пет минути за празненството на Слъг –кръга по случай Хелоуин. То бе далеч по-скромно от коледното, но все пак и на него имаше любимия на повечето ученици бирен шейк и превъзходно огнено уиски за гостите.
Зави по коридора, където се намираше кабинетът на Слъгхорн и – може би закъснението й имаше и хубава страна. Ако имаше някого от Слидерин, с когото не се рзабираше, то това бе Ейвъри. А сега той седеше насред коридора с изписано жестоко задоволство по лицето и пръчка, насочена към Джейсън Еро, по-малкия брат на Алекзандър.
- Ето за това те харесвам, Ейвъри, винаги си подбираш потивници, които са ти равни. – гласа на Лана отекна из дългия коридор. Двамата погледнаха към нея, Еро с все още изплашено изражение, а Ейвъри със смесица от раздразнение и предизвикателство.
- Фонтейн – почти изсъска последния – имаш склоннност да се появяваш на най-наочаквани место.
- А ти имаш склонност да се занимаваш все с малки деца. – отвърна Лана – Ако беше черен, бих предположила, че моминското име на майка ти е Джексън.
Ейвъри разбира се нямаше представа за какво говори тя, но бе сигурен, че не е нищо хубаво.
- Много смешно. – озъби се той.
- Със сигурност повече от уж остоумните ти заяждания с малкия Еро. – Лана винаги се забавляваше да дразни Ейвъри, макар твърде голямата му избухливост понякога да й убиваше удоволствието, просто й бе твърде лесно. При всяко положение през последните години му го връщаше тъпкано за това, че той я бе тормозил през първите.
- Защо го защитаваш, мамка му!- избухна слидеринецът – Той е грифндорец! Брат на проклетия Алекзандър Еро! – Лана хвърли поглед съм Джейсън, но той не се измъкваше бързо и незабелязано, както се очаква, а просто стоеше с леко отворена уста и наблюдаваше каращите се слидеринци. – Ти си чистокръвна Фонтейн, както аз! Би трябвало...
- О, пак тази мания за чистокръвие! – прекъсна го Лана, но без да повишава глас. – Не можеш ли да измислиш нещо оригинално?
Ейвъри изръмжа ядно, но явно не можеше да намери подходящи думи, с които да отвърне.
- Невъзможна си! – извика той, след което се обърна и изчезна по най-близкото стълбище.
Слидеринката го изпрати с доволна усмивка и се обърна чак когато усети, че Еро се приближава към нея.
- Благодаря. – каза той с плаха усмивка.
- Няма за какво да ми благодариш. Направих го не за да те защитя, а просто за да дразня Ейвъри. – понечи да продължи към кабинета по Отвари, но се спря. – Ти какво всъщност търсиш тук?
Момчето изглежда се стресна, но бързо отговори.
- Пийвс ме подгони с кофа с мастило, минах през един гоблен на третия етаж и...
- Да, ясно. – усмихна се Лана. – Всички познаваме проклетия полтъргайст. Изходът е на там. – посочи в противоположна на кабинета посока – на първото разклонение завиваш в дясно и ще видиш стълбите водещи към приземния етаж.
Джейсън отново й благодари, но тя вече бе далеч и не го чу.

Отвори вратата на кабинета възможно най-тихо, но погледът на Слъгхорн веднага се насочи към нея.
- Алана, ето те и теб. Влез, влез. Тъкмо щях да ви съобщя нещо. Скъпи деца – всички погледи бяха насочени към него в очакване. Заговореше ли така, значи щеше да има съревнование с награда, а наградите винаги бяха хубави. – Тази година ще дам специална задача, каквато не съм давал от няколко години, но учениците винаги са й се радвали. Двамата победители – едно момиче и едно момче – ще имат честта да открият танците на Коледното ми тържество. – Изчака малко, за да се наслади на ефекта на думите си и продължи, говорейки за танца, специалните гости...
- Хей, Фонтейн! – повика я Еро със силен шепот. – Да ги разбием! – усмихна й се той, вдигайки палци, когато тя се обърна. Но Лана бе твърде погълната от мислите си, за да му отвърне. Много пъти бе обмисляла как да даде на Том отварата и знаеше, че по-подходящ момент от това тържество нямаше. Трябваше само да помогне на професор Слъгхорн с напитките за наздравицата, която той не пропускаше да вдигне в чест на любимите си ученици. А сега можеше да открие танците заедно с Том. Изглежда емоциите, които я изпълваха се бяха изписали на лието й, защото Лестранж се обърна към нея веднага след Алекзандър със странно изражение.
- Лана, къде се отнесе? Само не ми казвай че си се размечтала как танцуваш с Еро.
- Какво? – ченокосата слидеринка свъси вежди, опитвайки се да си спомни какво й бе казал Армарус. – Не, разбира се, че не. Всъщност си представях теб. – усмихна му се тя шеговито, а след това се засмя на шашнатото му изражение. – Спокойно, знам че си запазен.
Както и децата на останалите чистокръвни фамилии, Лестранж нямаше да се омъжи по любов, а за тази, с чието семейство родителите му се бяха уговорили преди много време – Анджела Яксли.
Ейвъри, Розие, Макбейн и Риддъл, бяха останалите шестокурсници от Слидерин, сленове на Слъг-кръга, първите трима поне в началото поканени благодарение на богатите им и известни семейства, само последният изцяло заради самия него. Лана се насочи към тях, след като професорът по отвари спря да говори и когато забелязала начинът, по който Сюзън гледаше Том, отново усети как гневът се надига в нея.
- Какво става, Зън, размечта ли се? – просъска й тя. Само Лана й казваше `Зън` и знаеше че много се дразни от това обръщение.
- Е, моито мечти със сигурност са по-реални от твоите, Фонтейн! – отвърна другото момиче и чернокосата слидеринка за миг се стресна. Надяваше се че тези думи не означават това, което си помсили. Нямаше начин тя да знае, дори да подозира.
- О, твоето обръщение определно беше по-неприятно от моето, би ме!
Очите на Макбейн просветкваха гневно, но нищо не можеше да направи пред професора.
- Някой ден ще те науча да си държиш езика зад зъбите!
- Дълбоко се съмнявам. – отвърна й с престорено съжаление Лана и невъзмутимо се насочи към масата с бирен шейк, но не можа да стигне до нея, тъй като професор Слъгхорн пресече пътя й и я поведе в противополжна посока.
- Алана, нека те запозная с двама души, които поканих специално заради теб. – слидеринката отново се замоли да не е това, което си мислеше. – мои стари приятели, работят в `Пророчески вести`, изпратих им някои от твоите статии и те много ги харесаха.
`Някои от моите статии?!` Лана рязко се измъкна от хватката на професора по отвари. Още от малка пишеше – разкази, стихотворения, дори един роман. Бе казала само на трима души. Джесика я бе окуражила, че без проблем може да стане писателка или журналистка и тогава Лана започна да пише и статии, но едва миналата година се бе осмелила да изпрати няколко на едно списание и три разказа на друго. Съжаляваше още от момента, щом спомена това на Слъгхорн, но той бе обещал да го пази в тайна, като тя му показваше повечето нови неща, което пишеше. Ала опасенията й, че ще наруши обещанието си, в желанието си да й помогне, както на всичките си любими ученици, се потвърждаваха.
- Професоре, б-благодаря – заекна тя - но нали ви казах, че не искам...
- Скъпа, можеш още сега да си уредиш работно място за след завършването. Ти си толкова талантлива, не бива да се криеш.
- Може, но...
- Казаха много добри думи за теб, защо се притесняваш?
Ала преди Лана да успее да отговори на последния въпрос, вече стояха пред магьосник и вещица, който професорът представи като Боб Бъф, главният редактор на `Пророчески вести` и Деметра Полкис, една от най-известните журналистки, публикувала през миналата година и първата си книга.
- Да седнем. – подкани Слъгхорн, тръгвайки към най-близката маса.
- Кажете, г-це Фонтейн, откъде идва псевдонимът ви? – попита веднага жерналистката, веднага щом си стиснаха ръцете.
Лана инстинктивно се огледа около себе си, но не видя никой, който можеше да я измъкне. Поне нямаше и кой да подслуша и след това да разтреби на цялото училище.
- Ами... Анабел е... другия вариант за име, който родителите ми са били избрали за мен, а Принс е моминското име на майка ми.
- А защо искате да пишете под псевдоним? – включи се редакторът.
- Ами... – `О, чудесно начало на вече второ изречение поред - `ами...`, трябва така да започвам всичките си статии!` скара се на себе си, но бързо се върна към по-важния проблем - как да не каже, че просто не иска семейството й да разбира, че пише, защото всички само биха й се подиграли. – Срамежлива съм.
Слъгхорн я изгледа изнендано.
- Срамежлива?
- Да, знам че в училище не създавам точно такова впечатление, но това е различно.
Отне й доста време и изобретателност, за да убеди и тримата, че за сега смята да се съсредоточи изцяло върху ученето и ако ако публикува нещо, трябва да остане изцяло скрита зад псевдонима си. След това изпи половин шише бирен шейк на екс.

Настроението й се оправи чак на вечерята – по-пищна и разнообразна от обикновено, в леко зловещо, но красиво украсената Голямата зала, както на всеки Вси Светии. На грифиндорската маса Почтибезглавия Ник изигра собственото си обезглавяване с помощта на особено ентусиазирания Кървав барон и цялата зала избухна в смях.

`The posted message is too long`? Моите кратки части? Е, форума не ми позволява да пусна новата част в едно мнение, тъй че се налага да я раздеря ...

VIII

Макар да бе понеделник, следващата сутрин бе посрещната с усмивки от почти всички. Учениците обичаха Вси Светии и за учителите беше късмет, че празника не бе през учебен ден.
- Помниш ли как миналата година всички първокурсници от Хафълпаф се изтърсиха ревящи в болничното крило, защото главите им бяха станали на тикви?
- Или тиквите, които цял ден преследваха грифиндорския куидичен отбор?
- Ами невидимия врат на Люк Темпъл?
- И вие нямате нищо общо с никой от тези случаи, нали? – обърна се Лана към момчетата от нейния курс, докато чакаха Селест и Джесика в Общата стая.
- Неее.
Смях огласи стаята.
- Ама и Ник направи шоу снощи, а? – подсмихна се Розие.
- Не мисля че имаше точно това в предвид. – отвърна чернокосота слидеринка.
- Нито пък Барона. – намеси се Дохолов. – Мисля че ако можеше, наистина щеше да го убие.
- Определено! Чакайте малко, къде е Зън?
- Вече тръгна заедно с Том – отговори веднага Ейвъри и на Лана й се прищя да го фрасне. Всъщност той често предизвикваше такова желание у нея.
Селест и Джесика дойдоха и всички забързаха към кабинета на професор Рипър.

Лана едва изчака двойния час по История на магията да свърши и поведе най-добрата си приятелка съм спалните.
- Първи ноември. Дай ми книгата.
Джесика я погледна тревожно с очевидно нежелание да го направи, но не откри начин да се измъкне. Наведе се под леглото на Селест, прошепна някакво заклинание и извади книгата.
- Надявах се, че ако я търсиш ще бъде само в моята част на стаята. – отвърна тя на погледа на Лана, когато видя откъде я вади.
- Е, вероятно. – призна си чернокосата слидеринка. – Но след като не я откриех, щях да продължа с останалана, включително и моята. – взе книгата, седна на леглото си, отвори я и зачете внимателно. – Хм, ще трябва да поръчам една от съставките, дори Слъгхорн я няма... тези двете ще ги взема от него...
- Искаш да кажеш, че ще ги откраднеш? – попита Джесика.
- Да не издребняваме. – подсмихна се Лана. Едва ли имаше човек в Слидерин, който да не бе нарушавал правилата. Всъщност и в цялото училище. Изключение не правеше и Джесика, макар на всички да правеше впечатление като последния човек, който би направил нещо не по правилата. - Такаа... трябва да започна другата седмица, за да имам време за всичко, включително и за непредвидено забавяне...
- Е, няма да е непредвидено, след като го предвиждаш още сега. – Хадли седна на леглото и също зачете. – Предполагам вече си обмислила всичко?
Лана дочете за трети път списъка със съставките и чак тогава отговори.
- Да.
- През целия този месец просто чака да мине времето, така ли?
Облак прах се вдигна във въздуха, когато Лана затвори рязко книгата и я остави на леглото до себе си. След това отвори вратата, огледа за да се увери че няма никого, направи й магия за заглушаване и чак тогава седна отново до Джесика и се обърна към нея.
- Добре, казвай каквото искаш да казваш.
- Ето какво. След като тази отвара е толкова силна, значи е опасна. Знам че си най-добрата по отвари в цял Хогуортс, но да правиш сама такава отвара...
- Няма да съм сама, ти ще ми помогнеш.
- Не е смешно, Лана. Ами ако Том не те харесва, а... има отрицателни чувства? Или просто е безразличен? А ако мрази някой друг и... би могъл да убие някого! Би могъл...
- Добре, достатъчно, сега ти ме чуй. Ако си мислиш, че действам прибързано - грешиш. Обмислила съм всичко по милион пъти и пак стигнах по първоначалното ми решение – ще го направя. Зн...
- Ти не мислиш, ти чувстваш! И чувствата ти в случая са твърде силни, за да...
- Не ме карай отново да бягам, за да свърша някаква `работа`.
Джесика отвори уста, но я затвори без да каже нищо. Познаваше приятелката си, винаги знаеше какво да каже за да я успокои, вразуми... Но отдавна се бе усетила, че в случая нищо не може да направи, освен да я подкрепи, да й помогне и да я следи отблизо, за да може да не допусне нещо лошо да се случи. Какво бе различно у Том Риддъл? Какво бе направил, та бе предизвикал такава страст, толкова силни чувства, каквито преди Джесика подозираше че се крият в нея, в които бе най-голямата й сила, но които можеха и да я погубят?
- Добре – каза след кратко мълчание. – Примирявам се. Ще ти помогна. Но обещай да бъдеш честна с мен.
- А ти обещай, че няма да действаш против плана ми.
- Обещавам.
- Аз също.
Двете се прегърнаха, едната с искрена, другата с малко измъчена усмивка.
- Е кога смяташ да му дадеш отварата и как? – попита след малко Джесика с примиренчески тон.
- Искаш да кажеш `кога и как смяташ да му дадеш отварата?` - поправи я Лана с твърде-съм-ентусиазирана-ще-се-наложи-да-ме-търпиш-скъпа-приятелко усмивка.
- Добре – кога и как смяташ да мву дадеш отварата?
Чернокосата слидеринка скри усмивката от лицето си и доби делово изражение.
- След като провали едната ми възможност – на Вси Светии, сега ще използвам коледното тържество на Слъгхорн, което всъщност е по-добрия вариант. Просто ще помогна на професора с шампанското за наздравицата, която не пропуска да вдигне всяка Коледа с някоя тъпа реч за празниците, семейството, бла бла бла и нас, разбира се, неговите любимци, и ще смеся отварата с питието на Том. – взе книгата и отвори на страницата, където беше отварата. – Ето виж: `При смесване с друга течност, отварата не оказва влияние върху цвета или вкуса, само повишава температуата` значи, хм, може би ще трябва мъничко да охладя питието преди това. Какво мислиш?
Джесика взе книгата от ръцете на приятелката си.
- Мисля – отговори след малко, поглеждайки я с безпокойство – че никога не бих посмяла да направя такова нещо, но ти все пак си Алана Фонтейн, пред нищо не се спираш.
Лана се усмихна успокояващо.
- Ще приема това като комплимент. И не ме гледай така, знаеш че аз винаги се справям.
Вратата на спалните се отвори и двете подскочиха, поглеждайки към нея стреснато. Беше Селест.
- Хей, какво кроите та се стряскате така? – попита тя смеейки се.
- Нищо. – отвърна веднага Джесика. Лана бе на косъм да отговори заедно с нея, но се спря на време.
- Добре, да речем че ви вяравам. – Селест ги изгледа подозрително, но не ги попита повече. Изтърси набързо всичко от чантата си и сложи вътре само учебника по трансфигурация, пергамент и перо, след което я остави до леглото. – Ще играем на избухващи карти. Идвате ли?
Лана се бе възползвала от разсейването й и бе прибрала `Свръхсилни отвари`.
- Да, ей сега.
- Добре, оставям ви да си довършите тайния разговор. – намигна им и излезе.
Джесика се намръщи към затоворената врата.
- Може да не е опасна, но лесно може да изтърси не каквото трябва, пред не когото трябва.
Алана вече обмисляше подходящо заклинание, което да ги защитава, когато говорят за нещо, което други не бива да чуват.
- Трябва ни някоя магия, която да ни предупредава, когато някой се приближава.
След малко двете отидоха в Общата стая, но след вечеря се заровиха в библиотеката и скоро откриха заклинанието, което им трябваше – можеха да омагьсат килим или дори просто част от пода, на която щом някой стъпи, определен предмет да просветва или да се загрява и по този начин да им сигнализира за приближадаващия се. Оставаше само да го усвоят.

20 декември 1943

- Хайде по-бързо, партито ще свърши докато стигнем!
Алана вече бе напълно готова и стоеше пред голямото огледало зад вратата в спалните помещения, като ту се обръщаше към него и се оглеждаше критично за пореден път, ту се обръщаше към другите момичето с нетърпелив поглед, а често и с думи, издаващи още повече нервността й.
- Какво ти става, Фонтейн?! – възкликна Сюзън Макбейн – Човек би помсилил че имаш специална среща на това тържество.
`Идея си нямаш` помисли си Лана със смесица от злорадство, нервност, страх и леката паника, която се мъчеше да я погълне още от сутринта. За миг съжали, че не бе приела предложението на Джесика да време успокоителна отвара от меди-магьосницата, мадам Ламберти.
- Не е ли достатъчно, че просто мразя да закъснявам? – попита на глас. – И недоумявам как вие умеете да се бавите толкова.
- Яд те е че има нещо, което ние можем, а ти не ли? – засмя се Селест, но погледа който Лана й хвърли веднага изтри усмивката от лицето й. – Добре де... Аз съм готова.
- И аз. – присъедини се Джесика.
- А аз бях готова преди вас, но просто исках да дразня Фонтейн. – каза Сюзън.
Вместо да изглежда раздразнена, Лана я погледна развеселено и се засмя.
В Общата стая чакаха само Адам и Армарус, които бяха поканици на тържеството на Слъгхорн Джесика и Селест. Кавалерът на Сюзън бе Антонин Дохолов, но той я чакаше направо в кабинета на професора, а Лана, която, както се очакваше, направи най-добрата отвара сред момичетата, трябаше да открие танците заедно с Том и използваше това като оправдание да иде сама. `Хайде сега, придружителите са по желание` обясни тя на подозрително гледащите я нейни съученици. `Пък и без това щях да поканя Джесика, ама тя вече е заета, тъй че...` След като стигна дотук всички се засмяха и преминаха на нова тема, макар че продължаваха да смятат, че Алана ще ги изненада с някой съвсем неочакван кавалер.

Слъгхорн се навърташе близо до вратата и веднага отиваше да посрещне всеки новопристигнал. Когато групичката слидеринци пристигна, той се здрависа с всички поред, бърборейки весело за някой от деликатесите или специалните гости. Щом се отдалечи те се спогледаха, мислейки си едно и също – явно професорът вече бе вдигнал няколко наздравици. Запробиваха си път през тълпата, оглеждайки кабинета. Или по-скоро залата. Слъгхорн очевидно бе направил подземието по-просторно за случая, а също и много по-цветно от обикновено. Чиновете ги нямаше, а на мястото, където преди бе седяло бюрото, сега пееше някой на малка сцена, издигната на две педи над покрития с мъгла с дансинг пред нея. Огромният полилей, от който валяха малки блестящи снежинки бе по-близо до вратата, така че дансинга оставаше малко по-тъмен от останала част на стаята. Покрай страничните стени имаше две много дълги ниски и изящни маси от светло дърво с бледозелени покривки върху тях, чиито висящи краища постоянно се движеха на вълнички, сякаш в стаята имаше вятър, а върху тях бяха наредени деликатеси и питиета. Подноси с какви ли не вкусотии обикаляха между гостите, носени от домашни духчеха. Беше пренаселено и малко задушно, но музиката бе хубава, храната и напитките първо качество, а атмосферата на все още празния дансинг романтична и повечето гости искрено се забавляваха.

Групичката шестокурсници от Слидерин си проби път до масата вляво и най-сетне откри другите от курса. Сърцето на Лана прескочи един удар, когато видя Том и тя стисна ръката на стоящата до нея Джесика. Официалната му мантия не се рзличаваше много от хогуортската униформа, само че не беше черна, а тъмно зелена и го нямаше герба на училището. Нямаше я и значката на Префект. Косата му бе прилежно сресана назад и стоеше така, сякаш нагласена с магия. А може би наистина бе нагласена с магия. Алана бе сигурна, че мантията му изобщо не е от скъпите, но му стоеше изключително елегантно. Тази вечер, повече то всякога, Том Риддъл изглеждаше като благородник.
Лана се зарадва, че е уцелила цвета. Нейната рокля също бе зелена, макар и по-светла. Перфектно очертаващото всички извивки деколте че оградено от много нежна златиста дантела, както и дългите малко под лактите ръкави, в тон с приличната на няколко оплетени клончета диадема в косата й. Бе позволила на Джесика да й сложи малко от пудрата си, за да промени тена на кожата и така, че да си подхожда със златистото. Зелените сенки по очите й бяха съвсем бледи, както и ружа по бузите й, само червеното червило бе тъмно. Изглеждаше съвсем естествена, макар и покрита с грим. Косата й бе вдигната високо, навита на масурчета върху главата й, а свободните краища оформяха съвършен кок. Носеше единствено дълги обеци с няколко няколко големи, прозрачни, медножълти камъчета, увита два пъти около дясната й ръка подобна гривна и малка чантичка, в която бе шишенцето с отварата.

Едва чу, когато Джесика прошепна в ухото й.
- Събуди се, Лана, време е.
Погледна към часовника – оставаха пет минути до девет. Запробива си бързо път през тълпата към малката стаичка в страни от сцената, която служеше за склад за напитките и деликатесите тази вечер. Настигна Слъгхорн точно на вратата.
- Професоре!
- Алана, мила, какво има?
- Нека ви помогна с шампанското. – отвърна чернокосата слидеринка с най-чаровната си усмивка.
- Но разбира се, мила, ела.
За всяко Коледно тържество Слъгхорн вземаше много хубаво, но и ужасно скъпо шампанско. От него имаше само по една чаша за всеки гост, за специалната наздравица. Домашните духчета вече редяха табли с изящни чаши, пълни със зpлатистата течност. Един бе оставен, за да го напълни професорът и да даде лично шампанско на стоящите най-близко до него хора, които обикновено бяха най-важните му гости и най-любимите му ученици. Домашните духчета се изнизаха едно по едно. Щом останаха само тя и професорът, Лана изстуди леко шампанското в една от чашите с охлажадаща магия, отвори чантата си и бързо изсипа отварата вътре. Слъгхорн оглеждаше гостите от вратата на стаичката и не забеляза нищо.
- Ще тръгваме ли? – носейки подноса, момичето тръгна директно към мястото, където бе оставила другите слидеринци. Едва сдържаше ръката си да не трепери, докато подаде първата чаша на Том, след това на няколко от гостите, които професорът й посочи.
Почти не чуваше какво казва Слъгхорн в речта си. Срещна тревожния поглед и окуражаваща усмивка на Джесика, но беше твърде далече, за да иде до нея точно в този момент. Без да обърне че внимание, че професорът по отвари я спомена поименно в наздравицата, вдигна своята чаша, когато и другите го направиха. Погледна към Том и цялата вълна от чувства, които се опитваше да крие дълбоко в сърцето си я заля изведнъж. А до скоро дори не бе подозирала, че може да се чувства така. Винаги се бе наслаждавала на красотата на Том, бе се възхищавал на способностите му, на таланта му, на ума му, на прекрасния му глас, забравяше всичко останало, щом бе с него, а докосването му караше вълна от удоволствие да се разлива по тялото й. Но на 11 години не бе и помисляла за любов, а след това бе свикнала да го приема като приятел. Разбираше защо останалите момичета го харесваха толкова, но не смяташе че би могла да изпитва същите чувства като тях. Не че ги изпитваше и сега, повечето просто мечтаеха за пленителния и недостижим Том Риддъл, но имаха други гаджета, а един ден щяха да създадат семейства с други мъже. Увлечението щеше да остави следи у малко от тях. Чувствата на Лана бяха истински, дълбоки, тя обичаше всяка част от него, копнееше за всяка част от него.
Гледаше го как пие отварата и й се струваше че всеки момент ще припадне. Не знаеше какво ще последва. Може да се правеше на уверена пред Джесика, но всъщност бе уплашена до смърт, защото макар да познаваше Том по-добре от всички други, не го познаваше достатъчно, за да може да бъде сигурна какво наистина се крие в ума, душата и сърцето му.

- А сега – каза високо професор Слъгхорн, потропвайки с лъжичка по чашата си, за да спре започналите разговори и изтръгна Лана от мислите й. Тя чувстваше, че трепери, макар в залата да бе доста топло, а ума й бе размътен, като зле направен веритасерум. - като победители в последното ми състезание, танците ще открият Том Риддъл и Алана Фонтейн!
Слидеринката почти подскочи, когато професор произнесе името й и насили ума си да се съсредоточи за миг и да осмисли последното чуто. Том вече й подаваше ръка. Алана се опита да успокои дишането си, да спре да трепери, да скрие издайническите следи и в погледа си. Подаде чашата си на Селест и протегна треперещата си ръка към тази на младия Риддъл и – тя вече бе спокойна. Каква ирония – Том бе причината за най-големите й вълнения, но именно той я учеше през годините да се владее. `За да можеш да контролираш другите, трябва първо да можеш да контролираш самия себе си` бе й казал преди време.
Едната й ръка бе в неговата, другата на рамото му и се понесе в танца, като не отделяше светлите си сиво-зелени очи от неговите буреносно сиви. Сърцето и биеше толкова силно, че си помисли, че Том може да го чуе. Или поне със сигурност да го усети, като се има предвид колко близо бе. Много мисли преминаха през ума й – как Том се бе научил да танцува толкова добре, какво ли си мислеше в момента, кога ще подейства отварата, защото това не бе споменато в книгата, ала само само една скриваше всички останали и изпълваше и сърцето й – искаше този танц да продължи вечно...

- Да отида ли все пак да взема отвара за спокойствие? – попита я Джесика половин час по-късно, докато двете си избираха сладки от подноса на едно домашно духче.
- Не.
Намираха се на метър от дансинга, музиката бе силна и щом сякаш носещият се във въздуха поднос се отдалечи почувстваха че могат да говорят почти свободно.
- Нима изглеждам нервна? – попита Лана.
- Не. – отвърна шепнешком приятелката й. – Но съм сигурна, че това е само привидно, а вътрешно... Няма да е много хубаво ако припаднеш при следващото ти приближаване до Том.
Лана се засмя.
- Няма да припадна. Освен това не искам да подтискам чувствата си. Аз... аз съм влюбена, Джес.
Джесика въздъхна.
- Да, предположех че до там е стигнало след като... е, знаеш.
Двете се загледаха в танцуващите двойки. Лана срещна погледа на Адам, който й се усмихна над главата на стигащата едва до рамото му Селест. Всеки можеше да прочете в погледа му какво си спомняше в онзи момент и какво желаеше да се случи отново.
- Смяташ ли да примамиш Том под имела? – веднага щом Слъгхорн обяви началото на танците, на тавана в средата на дансинга и на полилея се появи имел. Лана погледна към него и си спомни как Адам я бе целунал на предното Коледно тържество.
- Амии... – погледна към момичето до себе си. Усмивката й бе шеговита, макар че погледа й издаваше, че нямаше да се изненада ако думите й получеха нагледен положителен отговор. – Не. Все пак дори не знам има ли ефект вече.
Макар и двете да поглеждаха към него при всеки удобен случай, не забелязаха никаква промяна от обичайното му за последните месеци поведение. Лана видя как я оглеждаше по едно време, но тази вечер всички момчета го правеха. Ала той единствен не я покани на танц. Много останали – ученици и гости – й правеха комплимент след комплимент и я повеждаха сияещи към дансинга. Всичко това я караше да се чувства прекрасно - вниманието, погледите, танците, напитките, но въпреки това си тръгна от тържеството с чувство на горчиво разочерование.

Чувството бе още по-силно на следващата сутрин, докато си приготвяше багажа.
- Сто пъти бих предпочела да остана в Хогуортс, та ако ще сама да съм, ама неее, трябва да се правя на примерна дъщеря... о, по дяволите! – Лана захвърли ядно една от мантиите, с която куфарът й все не успяваше да се затвори. – Как беше сега за разширяваща магия?!
Джесика седна до нея и направи магията вместо нея.
- Ти си ме учила, как може да не помниш? – попита тя с усмивка, но ако се съди по погледа на приятелката й, това беше грешка.
Бяха останали само двете в спалнята, другите вече бяха в Голямата зала, защото каретите щяха да тръгнат само половин час след закуската.
Лана мразеше Коледата. Тогава ставаше по-очевидно от всякога, че Ерин и Ема са истинските дъщери на Фонтейн, а тя сякаш бе детето на градинаря. Като малка прекарваше Бъдни вечер плачейки в стаята си, вече просто четеше някоя книга, чакайки времето да мине. А на Нова година винаги идваха гости и трябваше да се държи като идеалната кака и дъщеря, защото не биваше за разваля съвършеното и абсолютно погрешно впечатление на обществото за семейството. В тези моменти тя ги мразеше, мразеше и четиримата толкова много, но това й помагаше да се преструва дори по-добре от тях.
На закуска Лана изпи почти цяла кана тиквен сок, но така и не хапна нищо. Гледаше как съучениците й се смеят, слушаше как обсъждат плановете си за ваканцията и подаръците, които се надяват да получат и й се искаше тавана на Голямата зала да се срути и да ги затрупа, или да зтарупа нея, или пода да се пропука и да пропадне в кухнята при домашните духчета. На десетата минута изпи поредната чаша тиквен сок и се върна в спалнята при единственото същество в замъка, което я гледаше с разбиране – Уинчестър.
В девет и половина Лана се спря за миг на изхода на Общата стая, оглеждайки се за Том, но не го видя никъде. Никога не бе тръгвала на този ден, без да получи поне едно кимване от него за `довиждане`.
Адам се появи пред нея, мъкнещ куфара си, по-голям дори от нейния и я изтръгна от тъжните й мисли.
- Хайде, каретите няма да ни чакат.
Лана кимна и с тъжна въздишка се обърна и тръгна по коридора, точно когато вратата на момчешките спални се отвори и оттам излезе Том.

Имам проблеми с компютъра и уж кратките ми, но пък често пускани части на фика сега ще се бавят, ако изобщо се появяват, не знам за колко време, но... и без това никой в този форум не чете ...

IX

Ерин и Ема бяха вече ухилени до уши пред родителилите си, когато Лана ги откри. Когато ги попита какво са направили та са толкова доволни, те само се ухилиха още по-широко.
По време на пътуването във влака приятелите й успяха да я разсеят, но щом слезе на гара Кингс Крос, лошото предчувствие, което бе усетила щом видя близначките, се завърна. Засилваше се все повече с всяка крачка по заобиколената от бели камъчета алея, открояваща се силно, тъй като бе единствената ивица в двора, която не бе затрупана от сняг и която водеше към входната врата. След това по широкото, оградено с изящни парапети и от двете страни стълбище. Всъщност парапетите изглеждаха като два клона, растящи директно от стената, извиващи се в лека спирала към втория етаж, но вместо растящи и цъвтящи върху тях, листата и цветчетата бяха главирани и оцветени в бяло и отдалеч приличаха на пукнатини, през които се виждаха бялите стени. Лана зави на дясно, стараейки се да не поглежда към големия семеен портрет, който бе окачен на стената срещу стълбището. На него тя бе едва шест годишна, дългите й черни коси бяха естествено навити на масури и завързани с панделка високо на главата й, бузите покрити от постоянна руменина, която сега рядко се задържаше. Държеше Ерин в ръце, а майка й дължеше Ема. Двете бяха седнали на люлката, която някога бе само на няколко метра от прозореца на кухнята, но отдавна бе унищожена, а г-н Фонтейн стоеше изправен зад тях, с ръце, подпрени на облегалката. Поне два пъти на ден, когато бе в тази къща, Алана изпитваше желание да разкъса този портрет, да го изгори, нареже, да изтрие от историята дните, в които бе рисуван. Помнеше тези дни, когато все още си мислеше, че майка й все пак й е майка и трябва да я обича, че баща й се държи като горд мъж и за това не показва чувствата си, но за него тя е любимата му първородна дъщеря. Срамуваше се всеки път, когато й се скараха за нещо, стараеше се да поправи всяка своя грешка, да откупи вината си, обичаше семейството си, грижеше за близначките, даваше от себе си всичко, на което бе способна, с единственото желание и вяра, че така ще заслужи любовта им и някой ден майка й ще я държи в прегрътките си докато заспи така, както държеше Ерин и Ема. Каква заблуда... Мразеше да си спомня каква бе била и какво бе правила, чувстваше се слаба и унизена и отново я обземаше забравеното желание да плаче и подтиснатия копнеж за любовта на семейството й. Щеше да унищожи този портрет някой ден, та ако ще да бе последното нещо в живота й.
Остави куфара на земята пред себе си, за да го хване с другата ръка и се насочи към стаята си.
- Къде си мислиш че отиваш?
Близначките я бяха последвали по стълбите и сега седяха и я наблюдаваха от завоя. Лана се обърна рязко, но реши че ще е по-добре изобщо да не им проговаря. Трябваше просто да затвори вратата на стаята си от вътрешната страна, да извади учебника по отвари, руло пергамент, перо и мастилница и скоро щеше да забрави къде е, погълната от писането.
- Грешна врата. – чу гласа на Ема зад гърба си, вече с ръка на бравата. Обърна се бавно и лошото и предчувствие се усили още повече.
- Какво?
- Това вече не е твоята стая. – Ерин отвори отсрещната врата, но там ги нямаше двете легла, поставени от двете стани на прозореца срещу вратата, нито каквото и да било друго от преди. Там бе нейното собствено легло, гардероба, бюрото, етажерките и много неща, събрани в един голям кашон в средата. Обърна се и видя баща си, приближаващ се с каменно изражение. Ядоса се на себе си, че бе оставила емоциите да се изпишат по лицето й. Пусна куфара на земята и свъси ядосано вежди.
- Какво означава това?
- Означава – отвърна г-н Фонтейн, слагайки ръка на рамото на Ерин – че сменяте стаите. – Лана отвори уста на няколко пъти, но не можа да каже и дума. Усещаше че битката е загубена още преди да я започне. Баща й и сестрите й стояха срещу нея и в никой от тях не можеше да открие надежда, пролука, колебание, съжаление... За миг й се прииска майка й да бе там, но какво можеше да стори? Нима щеше да им се противопостави? Нима някога се бе противопоставяла на някого? Може би някого, много удавна, но куражът й бе убит в зародиш. Не, нямаше кой да сложи ръка на нейното рамо. – Сестрите ти порастнаха, имат нужда от повече просторанство, а твоята стая е по-голяма. Можеш да се разположиш перфектно и в другата. Вечерята е след десет минути. – обяви нкарая с тон, сякаш до тогава бяха преказвали за времето и тръгна обратно по коридоха, а Ерин и Ема влязоха в новата си стая и треснаха вратата, при което Лана подскочи. Прииска й се да умре. След това да убие някого. След това знаеше точно кого иска да убие. Взе клетката на тъжно гледащия я Уинчестър и срита гневно куфара пред себе си.

Затвори вратата и огледа стаята. Не беше влизала тук от години.
Тази стая бе толкова различна. Изобщо не се върза на преказките за размера, разликата бе съвсем малка. Но прозорците на другата гледаха на юг и от тях можеше да наблюдава изглева и залеза, винаги забулените в мъгла върхове на планините в далечината, можеше да види почти целия град. Докато тук бяха обърнати на запад, а два високи стари бора хвърляха постоянна сянка и скриваха гледката, която иначе не би била лоша.
Стените бяха покрити с ужасни бледожълти тапети с нарисувани на тях бледорозови мечета и сърчица, а на вратата имаше плакат на любимата певица на близначките, която тя не понасяше.
Прибута леглото до стената вляво от прозореца, нощното шкафче до него, след това бюрото. Голямата библиотека и гардероба нямаше как да помръдне без магия, също както и тапетите и плаката, но това нямаше чак такова значение, защото каквото й да направеше, никога нямаше да почувства тази стая като своя. Бе изгубила единствената част от тази къща, където се чувства у дома. Нямаше дори как да отиде у Джесика, защото тя бе заминала със семейството си в Нова Зеландия.

31 декември 1943

Някой рязко дръпна пердетата и изтръгна Лана от съня й. Тя отвори очи и стана рязко, готова да се нахвърли на натрапника, но вместо това го зяпна изненадано.
- Ти пък какво търсиш тук?
- Добро утро и на теб, любима! – отвърна Адам Розие с прословутата си чаровна усмивка.
Лана също се усмихна и отвърна на поздрава му, но после се намръщи.
- И все пак – какво търсиш тук?
Преди да отговори, Адам де приближи с бавни крачки до леглото и седна, поставяйки ръка върху нейната.
- Тук съм с родителите ми за новогодишния бал. А аз ще остана до края на ваканцията.
Алана отново го погледна изненадано.
- И кой реши това? – попита тя почти предизвикателно.
Усмивката изчезна от лицето на слидеринеца и момичето почти усети вина, когато прочете в очите му, че го е наранила с последните си думи. Почти.
- Родителите ни. – отвърна Адам, отдръпвайки ръката си. - Но ако ти е неприятно ще...
- Недей. – прекъсна го тя. – Ще ми е приятнo да имам компания. А сега вън, защото трябва да се преоблика.

Двамата прекараха целия ден, разхождайки се из градчето. Родителите им им бяха дали пълна свобода с единственото условие да се прибарет до осем, за да бъде всичко готово до 10, когато започваше новогодишният бал.
- Близначките ми показаха новата си стая. – в момента, в който Адама произнесе тези думи, Лана се завъртя на пръсти и тръгна в обратната посока. Защо, по дяволите, трябваше да го споменава? – Хей, къде тръгна? Чакай!
- Не ми е забавно! – просъска Лана, като спря и се обърна толкова рязко, че момчето едва не се блъсна в нея.
- Н-не исках...
- И не искам да говоря за това!
- Добре, добре, съжалявам.
Лана с усилие си поемаше дъх, мъчейки се да запази самообладание. Нямаше да си позволи да се разплаче. Нямаше да им достави това удоволствие.
- Защо изобщо го спомена? – тросна се тя.
- Помсилих си че... след като Джесика я няма... ако искаш да поговориш с някого или нещо друго...
Настъпи продължително мълчание. Всъщност целият град бе и прихитнал. Малки снежинки проблясваха за миг на слънчевите лъчи, пробиващи си път през облаците, а после се сливаха с падналите преди тях. Само по дима, извиващ се от комините нагоре към пухкафите облаци, необезпокояван и от най-лекия вятър, издаваше че има и хора в града. По улиците бе пусто и само две сливащи си от време на време следи то стъпки се очертаваха в искрящия бял килим, покрил земята.
Лана въздъхна тъжно.
- Не, не искам да говоря или каквото и да било. – откъсна очи от снега и погеждайки към момчето срещу нея, за миг й се стори, че вижда Том. Само игра на ума й, разбира се, той бе в Хогуортс и дори писмо нямаше да получи то него. Защо й бе толкова трудно да се сети за нещо, което да я накара да се усмихне? – Всъщност ако разговора отново се насочи натам, направи ми услуга и смени веднага темата.
Адам кимна и двамата продължиха към пейките до реката, където Лана обикновено ходеше с Джесика.
Когато се прибраха вече бе почти тъмно, а във въздуха се стелеше гъста мъгла мъгла. Градът изглеждаше напълно безлюден.

В 10 часа Розие и Фонтейн бяха напълно готови, а Адам правеше компания на Лана, която първа посрещаше гостите. Лана остави косата си пусната, само я напръска със спрей, който освен че й придаваше допълнитесен блясък, я правеше като жива я тя се увиваше околе врата и деколтето на момичето, падаше пред лицето й, сякаш танцуваше по гърба й при всяка нейна стъпка. Бе сложила светлосиня мантия и тънка сребърна верижка, с един единствен голям син диамант, които караха очите й да изглеждат почти сини. Адам едва откъсваше поглед от нея цяла вечер.
`Да бе Том на негово място...` мислеше си тъжно Лана, докато външно весело се усмихваше на историята, която Розие й разказваше, макар че дори не помнеше как я бе започнал.
- Ама ти чуваш ли ме изобщо? – попита той в един момент. – Ехо, земята до Лана Фонтейн, чувате ли ме?
Споменаването на името й подсети момичето, че приятелят й вероятно говореше на нея.
- Какво? – попита тя с леко объркан вид.
- Казах, че Лестранж току-що пристигнаха. Блек и Уелс са с тях. – Адам е подсмихна злорадо. – Да идем да ги видим. – хвана Лана за ръка и я поведе през вече доста пълната стая.
Армарус тъкмо сменяше една чаша вино с друга, а явно бе пил и преди да дойде, защото очите му светеха доста. Черната му мантия бе много елегантна ( и още по-скъпа ), но ефекта се убиваше от намръщената му физиономия.
- Усмихни се, ще засегнеш домакините с това изражение. – ухили му се Розие още преди да стигнат до него.
- Защо не ходиш да се хвърлиш от астромическата кула, Адам?
- Много е да...
- Къде е тя? – намеси се Лана, забелязвайки (явно за разлика от момчето до нея ) че на Лестранж изобщо не му бе до шеги. Последния замаха небрежно с ръка към другия край на стаята, където бяха Блек и Уелс разговаряха с домакините и отпи голяма глъдка от чашата си. Малката Анджела Уелс оглеждаше любопитно стаята със своите изглеждащи твърде големи за лицето й очи, а светло русите и къдрици стърчаха във всички посоки. Лана помаха на Орион Блек, слидеренец от следващия курс и Уолбурга Блек, с четири години по-възрастната негова бъдеща съпруга.
- Ясно защо седиш т... – започна Розие, гледайки в същата посока, но Лана отново го прекъсна.
- Вероятно ще стане много красива, когато порастне. – каза тя изкрено. – А това все пак ще стане преди да се ожените, нали?
Лестранж направи кисела физиономия.
- Както и да е. – изпи на една глъдка останалото в чашата му вино и посегна за нова, но момичето хвана ръката му.
- Не, стига ти толкова. – и прекъсна възраженията му, повеждайки го към импровизирания дансинг до прозорците, където имаше само една друга двойка.

- Знаеш поверието, нали? – прошепна в ухоно на Лана Адам близо час и половина по-късно. Бе почти 12, всички бяха вдигнали чаши с шампанско, държейки ги леко, с няколко пръста, а младата Фонтейн стискаше своята толкова силно, че се чудеше в кой ли момент няма да издържи на напрежението и ще се пропука. Баща й произнасяше поредната си новогодишна реч, пълна с лицемерие и скрита подигравка. Лана направи усилие да се усмихне, когато той спомена прекрасната си първородна дъщеря и всички погледи се насочиха към нея, стаскайки чашата си още по-силно. Имаше чувството, че вътрешностите й горяха. Изпитваше желание да излее шампанското в лицето му и да поеме тя речта, издавайки всички мисли, които сега се блъскаха в главата й за това проклето лицемерно чудовище, за глупавата й майка и адските изчадия, които имаше за сестри.
`Ти си много повече от тях. Покажи им, че го знаеш. Не позволявай да видят, че те нараняват.` спомни си какво й бе отговорил Том, когато му бе писала на този ден преди две години. Усети сякаш сърцето й буквално се разкъсва между чувство на липса и омраза и с мъка си пое дъх, когато баща й заговори за близначките и погледите на гостите се насочиха към тях.
- Кое поверие? – попита шепнешком.
- Че с когото си в полунощ между 31 декември и 1 януари, с него ще бъдеш през цялата нова година. – отвърна Адами се приближи до нея, но тя се отдръпна.
- Забрави. – отсече Лана с тих, но твърд глас. Дори не си направи труда да погледне към Розие и не видя странното изражение, с което той посрещна думите й.
Големият стенен часовник удари 12, `Наздраве!` отекна в стаята и всички вдигнаха чаши и отпиха от пенливата течност, а след това, водени от домакина, влязоха в съседното помещение, омагьосано за случая като разкошна бална зала.

Пак се налага да пусна главата на две части .

X

- Изглеждаш ужасно! – бяха първите думи на Джесика, когато видя най-добрата си приятелка на гара Кингс Крос след ваканцията.
Лана я погледна учудено, но след това се засмя.
- И аз се радвам да те видя мила любяща приятелко.
- Да, аз също се радвам. Хайде да си намерим купе само за нас двете и да поговорим, какво ще кажеш? – предложи Джесика, но приятелката й поклати глава.
- Знаеш, че няма начин. Твърде малко хора остават в Хогуортс за ваканцията, дори сега влака ще е твърде пълен.
Чернокоската бе права и шестокурсниците от Слидерин отново пътуваха в едно купе, само че този път без Том Риддъл. Празното място беше до вратата – и до Лана.

Директорът наблюдаваше учениците, докато влизаха за вечеря в Голямата зала, сякаш се опасяваше, че някой може да липсва. А може би се дразнеше от калните пътечки, които оставяха със стъпките си.
Всички се смееха, бъбреха и ядяха с огромен апетит. Доброто настроение бе толкова заразително, че прихвана дори Лана и поне за кратко тя забрави собствената си ваканция и се забавляваше слушайки историите на другите. Час и половина по-късно някои от учителите вече бяха напуснали учителската маса, но ученическите едва бяха започнали да оредяват.
- Ако изям още една то тези малинови сладки, ще се пръсна. – обяви Селест и всички се засмяха на престорено измъченото й изражение. – Говоря сериозно! Утре няма да мога да си вляза в мантията!
- Е, като познавам родителите ти, това ти е заложено в гените. – заяде се Сюзън и Лана моментално я замери с една от въпросните малинови сладки, а след това се обърна невъзмутимо към другите слидеринци и стана.
- Хайде да се прибираме, преди да съм навряла главата на тоя кокошка в каната с тиквения сок.
Погледите на всички веднага се васочиха към каната и усмивки се изписаха по лицата им, като си представиха как Лана изпълнява заплахата си. Макар да се изкушаваха обаче, момчетата, Розие, Ейвъри и Лестранж, заедно с Джесика и Селест последваха чернокосо момиче навън. Сюзън остана неподвижна на масата и лицето й се изкривяваше във все по-ненавистна физиономия. Том вече бе излязъл.
Групата слидеринци се насочи към подземията, но докато минаваха покрай стълбището към горните етажи се заковаха на място – през отворената врата на другия вход към подземията, онзи, който водеше към кухните и общата стая на Хафълпаф, се разнесе пронизителен писък, който отекна из коридорите. Няколко хафълпафци от седми курс, току-що излизащи от Голямата зала хукнаха веднага надолу и те ги последваха.
Гледката караше всеки, присъединил се към тълпата, образуваща плътен кръг, да замръзне на място. Едно млако русо момиче лежеше на пода в странна поза, сякаш бе вкаменено. Очите му бяха широко разтворени зад дебелите очила, цялото й лице излъчваше смразяващ ужас. Скоро дойде Дипит, следван от заместник-директора и Дъмбълдор.
- Риддъл, извикай мадам Ламберти! – нареди професор Рипър, докато другите двама се бяха навели над момичето. – Всички останали – веднага по стаите! Който не се е прибрал до пет минути го очаква голямо наказание! – и тръгна към Голямата зала, където повтори предупреждението си пред останалите там ученици.
Лана се обръна към Том. Не бе забелязала кога е дошъл. Срещна погледа му за миг и тръпки полазиха по гърба й от студа, който излъчваше. След това той се обърна и тръгна към болничното крило, а Джесика я хвана за ръка, за да привлече вниманието й и я поведе към подземието.

- Страшничко, а? – подсмихна се Джесика, докато се преобличаше. Професор Слъгхорн бе минал да успокои слидеринци, че момичето, първокурсничка от Хафълпаф, е жива и е в болничното крило. След като отвърнаха на пожеланието му за `лека нощ` всички започнаха отново да обсъждат какво може да се е случило, кой или какво може да я е нападнало, чуваха се и коментари от рода на `А можеше на мен да се случи!` или `добре че е от Хафълпаф, а не от нашия дом`. С един поглед Хадли и Фонтейн се разбраха, че не им се клюкари и не ми се слуша и се прибраха в спалните, макар да нямаха намерение да спят. Алана направи заклинанието, което винаги ги предупреждаваше, когато някой се приближаваше – омагьоса чергата на стълбите, водещи нагоре така, че когато някой стъпи на нея, килима в спалнята да засияе леко, което те на секундата щяха да видят, тъй като оставиха само една запалена свещ на нощното шкафче между леглата им.
- Дамм. – отвърна Лана, излегна се по корем напряко на леглото си и пъхна ръце под възглавницата си. – Е, щеше да е по-страшно ако беше мъртва.
- Ти си непоправим оптимист. – засмя се другото момиче и зае същата поза на своето легло. – Да оставим детето намира, другите и без това го обсъждат достатъчно. Ти как си?
Чернокоската сведе поглед и се зае да изучава килима.
- По-добре след като съм отново в Хогуортс. – отвърна тя след малко. Хадли я гледаше с безпокойство.
- Много си отслабнала. През последните месеци почти не забелязвах, защото винаги бяхме заедно, но сега след ваканцията...
- Знаеш какви са дните ми в оная къща, особено покрай празниците.
- Не е само това.
Лана се усмихна леко, като не откъсваше поглед от килима. Не бе нужно Джесика да й намеква, за да се сети за Том. Тя вече мислеше за него. Сети се за смразяващия поглед, който бе видяла в очите му преди половин час, но той не бе предназначен за нея. Бяха се появили сенки под очите му, но въпреки това бе толкова неземно красив. Затвори очи и го видя отново, сякаш бе пред нея. Но всъщност не беше... Лана усети болезнено чувство на липса. Отварата трябваше да действа вече, но се чудеше `Кога ли...`, `Дали...` Колкото се надяваше, толкова бе и несигурна.
- Нещо интересно през ваканцията? – попита Джесика след дълго мълчание.
- Освен че Адам ми каза, че ако той трябвало да се жени по интерес като Армарус, би искал да е за мен? – попита Лана и усети как гнева отново я изпълва. – Да, стаята ми вече и притежание на Ерин и Ема.
- Какво?!
- О, да. Размениха ни стаите. Всъщност – разменили са ги. Трябваше да ги видиш... щяха да се пръснат от злорадство... кой знае то колко време са го планирали... когато се прибрах всичко вече беше разменено, но никой, разбира се, не ми бе казал и дума за това.
Гласът й трепереше от болка и ярост, лицето й се изкривяваше от умразата, която изгаряше сърцето й и можеше да се закълне, че в този момент подпалила къщата със семейството си вътре без да й мигне окото.
Джесика слезе от своето легло, коленичи на пода и сложи ръка на рамото й.
- О, Лана, толкова съжалявам...
Чернокосото момиче се засмя, но това не беше обичайния и звънък, заразителен смях, а студен и изпълнен с горчивина.
- Само аз имам причина да съжалявам, Джес. – прошепна тя, а гласът и трепереше. – Ти – за какво? Нищо не си направила. Имаш хубав семейство...
- А ти какво направи?
- Какво можех да направя... Нищо... Добре че поне дойде Адам, та да ме разсее...
Да, Розие не беше човекът, с когото най-много искаше да бъде или на когото най-много вярваше, но той не веднъж се бе появявал в подходящия момент за да й помогне, държеше се добре с нея и тя малко или повече бе привързана към него.
- Спокойно, мила. Всичко ще бъде наред. – шепнеше Джесика, галейки успокояващо косата на на приятелката си, от чийто очи се стекоха две горещи сълзи и оставиха своите малки солени следи върху меката възглавница.

През целия следващ ден Лана не спираше да нервничи. Със завръщането й в Хогуортс я обхвана влудяващо нетърпение. Понякога погледите им с Том се засичаха и тогава сърцето й забиваше като на колибри, започваше да се чуди как и до каква степен му действа отварата, дали я поглеждаше, защото копнееше за нея и не можеше да се сдържи, така, както не можеше и тя. А ако грешеше? Ако той никога не бе имал чувства към нея? `Г-це Фонтейн!`, `Лана!` достигаха сякаш от километри думите за учителите и приятелите й и я връщаха към реалността, но това не успокояваше нервите й.
- Алана!
- Аха? – Лана за пореден път се върна към реалността и срещна погледа на професор Дъмбълдор, в който се четеше безпокойство. – И-исках да кажа – да, професоре?
- Добре ли си? – момичето се облегна назад на стола си, за да може по-спокойно да погледне мъжа, застанал пред чина й. Той я наблюдаваше с проницателните си сини очи и я караше да се чувства прозрачна. Спомни си за уроците по Легилимантика, които Том бе обещал че ще й даде някой ден.
- Да, добре съм. – отвърна уверено, ала професорът не изглеждаше убеден.
- Добре. – каза той и отново се обръна към нея няколко минути по-късно, когато часът свърши. – Би ли останала за минутка?
Лана кимна спокойно, но вътрешно се ядосваше на себе си. Знаеше какъв бе Дъмбълдор, толкова ли не можа да се съсредоточи поне в неговия час? Няколко чина по-назад Том гледаше към нея и когато тя се обърна, погледите им се засякоха за миг. Не изглеждаше доволен, сякаш я обвиняваше за разсеяността й. Беше усетила, че момчето не харесва Дпрофесора па Трансфигурация, макар да се опитваше да го скрие, но и Дъмбълдор понякога го наблюдаваше по начин, който със сигурност не изразяваше симпатията на другите учители. Том прибра пръчката си в джоба си, обърна се и излезе, оставяйки я сама с професора. Така искаше да го последва...
- Е, какво те тревожи?
Лана с усилие се сдържа да не се намръщи и прогони всички неподходящи отговори и мисли, които й идваха наум. Проницателните очи на Дъмбълдор направо я плашеха, не смееше да си помисли нещо, да не би той да го разбере.
- Защо смятате, че ме тревожи нещо? – попита тя спокойно. – Просто съм разсеяна.
- Нещо отвлича вниманието ти от часа напълно напълно.
Учителят бе седнал срещу нея и само чинът ги разделяше.
Лана динга рамене.
- От известно време все не успявам да се наспя и се чувствам изморена. – и това бе чистата истина. През ваканцията будуваше по цели нощи, едва по изгрев успяваше да заспи, а предната вечер не можеше да спре да мисли за Том и сега имаше тъмни сенки под очите си и се чувстваше ужасно уморена, макар това усещане напълно да се изпаряваше, щом срещнеше погледа на буеносно сивите очи, които така обичаше.
Лека усмивка се появи върху лицето на Дъмбълдор.
- Тогава ви съвествам да легнете рано тази вечер, за да можете да се наспите. – каза благо той, макар че погледа в очите му все още бе изпитателен. – Г-н Риддъл има ли нещо общо с безсънието ви?
За щастие в този момент Лана затваряше шишенцето си с мастило и не гледаше към професора, иначе бе сигурна, че щеше да се издаде.
- Не. – отвърна тя. – Защо?
- Забелязах че се спогледахте, преди той да излезе.
`Но това не е всичко, нали?` помисли си момичето, прибирайки и учебника си. Остави чантата си на съседния стол и погледна към Дъмбълдор. Какво ли подозираше? Какво ли знаеше? И защо искаше да знае още?
- Погледнах и Джесика, но освен когато съм й на гости през лятото, тя не ми пречи да спя. – отново Лана избегна неподходящия отговор, без да каже и една неверна дума.
Професорът се усмихна и стана.
- Миналата година ти убеди директора да му разреши да посещава Хогсмийт, нали? – попита той, като отиде зад бюрото си започнада прибира разни книги по етажерките зад него. Слидеринката също стана, преметна чантата си на рамо и направи крачка към вратата. Вече нямаше търпение да се измъкне.
- О, да, гордея се със себе си! – засмя се тя толкова искрено, че почти сама си повярва. – Все пак не беше честно само той да остава в замъка, докато всички останали се забавляваме, нали? – изчака отговора на Дъмбълдор, който се състоеше само в едно леко кимване и направи още една крачка към изхода. – Има ли нещо друго?
Професорът се обърна и за кратко погледите им се срещнаха. Не изглеждаше да смята разговора за приключен, но след малко на лицето му се изписа една от благите му усмивки и каза:
- Не. Свободна си.

Том сякаш бе потънал вдън земя през свободното време до вечерята. Нямаше го в Общата стая, нито в библиотеката, нито на двора или при Слъгхорн.
- Къде, в името на Мерлин, е отишъл?! – не можа да се сдържи Лана, докато се разхождаше из замъка с Джесика. – Иска да ме убие ли?
- Е, той едва ли знае, че му сипа отвара в шампанското на коледното тържество и отсъствието му те докарва до ръба на нерна криза. – отбеляза Хадли, предизвиквайки усмивката на приятелката си, макар тя ведната да й каза, че не е смешно.
- Хайде да отидем до болничното крило. – предложи Лана след малко, когато излязоха на третия етаж.
- Защо?
- Вкамененото момиче е там.
- И ти искаш да я видиш?
- Познаваш ме, винаги искам да знам всичко. – подсмихна се чернокоската. – Освен това не знаем какво се е случило с нея, може да е единичен случай, но на кого му трябва да напада някаква си първокурсничка от Хафълпаф? Може да се случи отново, може и ние да сме в опасност.
- И ти искаш да разбереш какво става и да спасиш света?
- Не целия свят, само училището. – подсмихна се отново Лана, но приятелката й бе добила онова `бъди разумна, заприличваш на Грифиндорка` изражение, което тя предизвикваше понякога. – Добре де, нищо няма да стане ако задоволя любопитството си и я видя, нали?
Джесика поклати глава, но не възрази. За тяхна изненада обаче, пред вратата се засякоха с друг слидеренец.
- Том? Какво търсиш тук?
В този момент Лана се чувстваше по-спокойна, отколкото очакваше. Може би защото любопитството временно бе надвило нервността и нетърпението й.
- Бих могъл да ви попитам същото. – Риддъл се спря и изгледа момичетата подозрително.Фонтейн.
Странна усмивка се появи за миг по устните на чернокосия слидеренец.
- Името й е Лиа Темпъл. – каза той и си тръгна, без да погледне назад и да види как Лана се обърна след него и едва се сдържа да не го последва.
- След като вече и друг я е посещавал, дали мадам Ламберти ще ни пусне? – издаде на глас мислите си Джесика, докато влизаха в болничното крило.
- Е, няма да ни изгони, защото пречим на момичето да спи, нали?
Меди-магьосницата веднага излезе от своята стая.
- Не изглеждате болни. Нямате работа тук. Знаете ли изобщо кое е детето? – посрещна ги тя, скръствайки ръце. Момичетата се спогледаха. Явно вече доста любопитковци бяха идвали и бяха изнервили иначе благата по характер лечителка.
- Лиа Тембъл, първи курс, Хафълпаф. – изброи Лана. – Искаме да я видим. Има ли промяна в състоянието й?
Повечето от учениците, които любопитството бе довело до вратите на болничното крило, бяха успяли да стигнат само дотам. Мадам Ламберти изгледа момичетата изпитателно, но след малко отпусна ръцете си и им посочи последното легло срещу прозорците, където лежеше, или по-скоро бе поставена първокурсничката.
- Никаква промяна. Не можем да разберем какво й се е случило. – каза тя с почти отчаян глас.
Хафълпафката изглеждаше жива и съвършено здрава, но ужасът, замръзнал на лицето й, можеше да изплаши всеки.
- Но кой би искал да я нарани? – попита Джесика.
- Едва ли някой е имал нещо против конкретно против нея. Може да е заради брат й, Люк Темпъл, или на нападателя да е бил нужен някой беззащитен. Или... – лечителката рязко млъкна и преглътна притеснено.
- Или? – попита настоятелно Лана.
- Всички ни ужасява идеята за това да е виновен някой ученик. Може би в замъка има някакво създание... – меди-магьосницата гледаше Лиа Темпъл тъжно, а гласът й издаваше изпълнилото я безпокойство.
- Но тогава може да има още нападения?
- При всяко положение може да има, г-це Фонтейн.

Случката от този следобед даде на Лана безопасна тема, която да използва като причина да заговори Том. `От кога, в имета на Мерлин, ми трябва оправдание за да го заговоря?!` ядосваше се тя и отново започваше да се тормози защо той така се бе отдалечил от нея.
Излегна се на дивана точно пред фалшивия прозорец, през който сякаш се виждаше времето навън, подобно на небето на тавана в Голямата зала, където Том винаги сядаше и зачака. Топлината на огъня от близката камина я обливаше приятно, усети цялата насъбрала се през последните седмици умора и неусетно заспа.
- Хей, спящата красавица, отвори очи! Събуди се, не ме карай да... а, време беше.
Лана не можеше да повярва, че е истина. Том Риддъл я наричаше красавица, беше се навел над леглото й, бе толкова близо, всеки момент щеше да я целуне за `добро утро`... Да, ама не. Той се изправи щом я видя че отваря очи, а тя осъзна, че е заспала на дивана в общата стая, докато го е чакала. Това обаче не й попречи да му се усмихне чаровно.
- Ти ме нарече красавица. – отбеляза тя, протягайки се.
- А ти си заела целия диван. – отвърна Том.
- Да, така е. – потвърди момичето, но не даваше вид да бърза да става. – Защо ходи в болничното крило днес? И от къде знаеше името на момичето? – попита тя. Дръпна настрани едно кичурче, което бе паднало пред лицето й и започна да го увива около пръста си, като не сваляше усмивката от лицето си.
- Аз винаги разбирам всичко. – отвърна скромно Риддъл. – И отидох за да разбера това, което още не знаех.
Лана си спомни сервитьорката в Трите метли, която бе правила същото като нея в онзи момент, но бе сигурна, че и косата и усмивката й са много по-хубави от нейните.
- Аха.
Том проследи с поглед ръката й, вгледа се в усмивката й, тя усети как поруменява, както често ставаше под неговия поглед.
– Алана Фонтейн, флиртуваш ли с мен? – попита той с леко дрезгав глас.
Очите на Лана проблеснаха и този блясък сякаш се отрази в тези на слидеринеца.
- Може би. – каза тя, стана и когато се изправи, застана точно пред него. – Благодаря ти за днес. – усмивката не спираше да грее върху лицето й, топла и мила.
- Моля. – отвърна той едва чуто.
Тези прекрасни тъмни очи... И сега я пленяваха така, както първия път, когато бе срещнала погледа им. Спомни си сладкото, макар и малко странно дете, което бе Том като малък. Толкова умен и толкова... невинен. Винаги бе бил малко особен, различен, но това бе едно от нещата, които тя харесваше у него. Той бе този, когото човек пръв би забелязал на снимка с десетки хора. При първата им среща във влака обаче, Лана не би предположила колко скоро щеше да го види да чете книги за черна магия, а няколко години след това да разбере, че се измъква през нощта извън замъка, за да ходи кой знае къде. С колко ли от странните случаи с пострадали ученици от последните години бе свързан той? От къде намираше пари, за да си купува с тях книги, каквито нямаше в библиотеката на Хогуортс и кой знае какво още? Колко ли тайни криеше от нея?
Не се заблуждаваше, че знае всичко за него. Но знаеше със сигурност, че начинът, по който бе затаил дъх в онзи момент не бе просто отражение на нейното състояние. Сведе поглед към устните й, все така извити в усмивка, след това отново се вгледа в очите й. `Нали съм ти казвала, че на мен можеш да кажеш всичко, Том?` помисли си момичето, макар че представата, която през ума й в онзи миг съвсем не бе свързана с говорене. Сякаш цяла вечност двамата просто седяха един срещу друг, само на сантимерти разстояние, като всеки се вглеждаше в очите на другия, където сякаш се отразяваше собственото му желание.
- Е, оставям дивана изцяло на твое разположение. – проговори най-сетне Лана с шеговита нотка в гласа и се отдръпна. – Лека нощ.
- Лека нощ. – отвърна тихо Том и чернокоската бе готова да се обзаложи, че я е проследил с поглед, когато отиваше към спалните помещения.